Тази вечер тя не вечеря с тях. Седеше на пейката във двора.,Тази вечер тя не се присъедини към вечерята с тях. Седеше на пейката във двора. Прохладно беше, но тихо. Гледаше как възрастна двойка от съседния вход носи кошница с продукти. Мъжът носеше, жената го държеше за ръкава. И в цялото това движение имаше уважение, граница, близост, но не и заемане на мястото на другия.
Кира си помисли, че можеш да бъдеш добра, можеш да бъдеш търпелива, можеш да бъдеш вежлива — но всичко това няма смисъл, ако не чуваш себе си.
Тишината в апартамента онова утро беше особена. Не мирна, не ленивa като в почивен ден, а сякаш изчакваща. Кира се събуди по-рано от обикновено, не защото трябва, а защото не можеше да спи. Излезе на балкона, уви рамене с одеяло и седна в стария фотьойл, който така и не беше изхвърлила след ремонта. Зад стъклото още лежеше тънка слана, но въздухът беше чист, почти звънлив. Някъде във двора хлопаше портичката — някой беше излязъл рано с кучето, дете щракна капачката на термоса. Кира седеше и гледаше надолу, там, където започваше денят ѝ, но не и нейният избор.
След двадесет минути се чу хлопване на вратата на банята, после на хладилника. От кухнята се чу глас:
— Реших да затопля вчерашната елда. Жалко е да се развали. Антоша още спи ли?
Кира не отговори. По-плътно си зави одеялото. После все пак стана, отиде в спалнята и извади от шкафа голяма кутия — тази, в която слагаше всичко ненужно, когато правеше основно почистване. Сложи в нея тенджерите, които ѝ беше донесла свекървата. Чайниците. Салфетките с рози. Чиниите с надпис „Най-добрата майка“. Всичко това не беше изхвърляла — просто го прибра от погледа. Изтласка го от пространството, което толкова дълго търпеливо делеше, докато не разбра, че вече го няма там.
В килера беше тясно. Трябваше да се промушва странично, за да сложи кутията. Когато Кира затвори вратата, от спалнята излезе Антон. Беше с същата тениска, в която беше спал. Погледна към кутията, после към нея. В очите му проблесна въпрос, но не каза нищо.
— Премахвам всичко излишно — каза тя първа.
— За всичко. Което идва без покана и остава без разрешение.
Той намръщи челото си. В този момент телефонът звънна — обаждане от майка му. Той вдигна и се отдалечи в стаята. Кира остана сама в коридора. Не трепереше, не се клатеше. Нямаше патос. Просто в главата ѝ всичко се изясни.
В библиотеката Татяна Николаевна разказваше как внукът ѝ беше счупил дивана и ѝ предлагаше като подарък старата си покривка: „Все пак, Кира, ти си момиче без претенции, няма да ти е жал“. Кира се усмихна, но не я взе. После, в четивната зала, седеше на задната маса и сортираше нови книги. На рафта пред нея стоеше томът „Буреносният хълм“. Взе го, разгърна го. Когато беше тийнейджърка, го препрочиташе всяка година, сякаш проверяваше дали нещо вътре е променено.
След обяд влезе в магазина до гарата. Продавачката с червени ръце и дрезгав глас, която обичайно обсъждаше политика, този път предложи пресни плодове: „Имате ли у дома млад мъж? Вземете райска ябълка — сочна, като живота преди брака“. Кира се усмихна, но мина покрай нея. Купи сапун, гъби, почистващо средство. По някаква причина ѝ се прииска да измие банята — не защото беше мръсна, а защото трябваше да си я върне.
Когато се върна вкъщи, в апартамента цареше тишина. Странна, плътна. В банята все още висеше кърпата на свекървата, в кухнята — нейната купа с лъжица, а зад стъклената врата на шкафа — злополучната салатиера с златна украса. Но всичко това вече не беше толкова страшно. Защото Кира знаеше какво ще следва.
Антон седеше в хола и гледаше филм. Тя се приближи и седна до него. Мълчаливо. Той натисна пауза.
— Тя искаше да ти направи приятно — каза той. — Просто по нейния начин.
— Исках да е тихо. Без скандали.
— А се получи — без мен.
Той не каза нищо. И това мълчание не беше като преди. То не го защитаваше. Заставяше го да мисли.
По-късно, към нощта, Кира написа списък. Списък на това, което иска да си върне. Не вещи, не предмети. Пространства. Балкон — само нейният. Банята — нейната. Шкафът под мивката — нейният. Петъчните вечери — за тишина, а не за чужди разговори. И — най-важното — правото да решава кой и за какво се намира в този дом.
На следващия ден, когато предложи на свекървата да отидат при нейната приятелка, Валерия Семьоновна извъртя очи.
— Намекваш ли, че преча?
— Не намеквам — отвърна Кира. — Казвам как стоят нещата. Ти си гостенка. А аз не съм хотел.
