— Утре може да вечеряме заедно? — изведнъж попита свекървата. — Не знам как е при вас, но аз съм прост човек. Аз съм за общата храна. Така е по-уютно. Нали, Антош?
Той погледна към Кира. И в този момент тя внезапно разбра какво ще се случи утре. И вдругиден. Че двамата ще мълчат, докато някой им разпределя чиниите. Че в тази кухня вече има нова миризма. И нови правила. И ако тя не каже нищо — просто ще спрат да я питат.
Но тя не каза. Все още.,Но тя не каза нищо. Все още.
Сутринта започна с това, че Кира се събуди от миризмата на пържени наденички. Не от будилник, не от звънец на телефона, нито от бормашина на съседите — от наденички. И, както разбра след секунда, не нейните. В апартамента с тънки стени дори миризмите звучаха силно. Тя остана още малко да лежи, втренчена в тавана, после бавно стана. В антрето вече беше шумно — Валерия Семьоновна ходеше по ламината с пантофи, тупаше с крак и мърмореше нещо от типа „ех, колко нерационално е всичко организирано“, говореше за аспиратора, търсеше дъска за рязане.
В кухнята, където Кира влезе няколко минути по-късно, вече беше тясно. Малка маса, застлана с продукти от нейния хладилник, разрязана на две франзела, две чинии с пържени яйца и трета — празна, сякаш специално поставена „за всеки случай“. Антон седеше в спортни панталони, ядеше наденички и разглеждаше телефона си. Когато тя се появи, вдигна поглед, кимна и преди да успее да каже нещо, чу:
— Киро, и ти ли ще? Още са топли. Само че малко по-препържени, отколкото трябва, но при теб печката пече като танк.
— Аз отивам на работа.
Кира отиде в банята. Рафтът под огледалото се беше променил — вместо единствения ѝ парфюм вече имаше три. До тях лежаха пинсета за вежди, пила в калъфче, крем с ярко розова етикета. На закачалката — нова кърпа. Тя държа вратата отворена няколко секунди, после я затвори, сякаш заключи някаква вътрешна граница. Там, където преди беше „моето“, сега се появи „нашето“. Само че без нейно съгласие.
По пътя към работата спря в малък магазин близо до метрото, купи тетрадки за новата си група тийнейджъри и каза на касиера „благодаря“ с неприлично топъл тон, просто защото той не поиска нищо в замяна. После отиде в учителската стая, размениха няколко думи с Татяна Николаевна — тя се оплакваше от внука си, който постоянно чупел чаши — и си помисли, че по-добре счупена чаша, отколкото човек, който мълчаливо завзема твоята територия.
По време на занятията с децата всичко изглеждаше нормално. Писаха миниатюри, спореха кой е по-добър — Чехов или Рей Бредбъри. Един момче, Егор, каза съвсем сериозно, че мечтае да порасне и да не е „като баща си“. Кира искаше да попита „а какъв е той?“, но замълча. Изглеждаше разбрала. След занятията остана в класната стая — сортираше папки, подреждаше столове, слушаше как от съседната стая чистачката мие пода. От тази всекидневност ѝ ставаше по-леко. Тук всичко беше ясно — ако нещо не ти харесва, можеш да го преместиш.
У дома беше топло, ухаеше на пилешки бульон. В стаята стояха две кошници с пране. Антон спеше на дивана, телевизорът работеше на заден фон, звукът беше намален, но свекървата дремеше до него с възглавница под главата. Кира тихо влезе в стаята си, но щом събу палтото, чу:
— Кира, чукай, помислих си, може ли да остана за една седмица? Тук е толкова спокойно, ти постоянно си на работа, Антоша също е зает, а аз трябва да си почина. И после — женската ръка трябва да помага у дома.
Кира се обърна, не веднага разбра, че Валерия Семьоновна стои точно на вратата. Без почукване, без пауза. В гласа ѝ нямаше молба, нямаше благодарност — само констатация. Кира отиде до шкафа, извади топъл пуловер и го закачи на закачалката. Изглеждаше замислена, но отвътре всичко вече крещеше „не“.
— Този апартамент не е хотел. Обичам реда, но не искам управителка. Искам въздух. Точно сега — поне в банята.
Свекървата замръзна. После сви очи, сякаш видя в снаха си нещо ново. Неудобно. Проблемно.
— Какво имаш предвид?
— Че имам работа. Живот. И нито една част от този живот не се нуждае от коментари за чистенето, наденичките и кой в кое кресло седи.
Отговор нямаше. Само стъпки към кухнята. Кира остана в стаята, седна на края на леглото и затвори очи. В този момент разбра — да мълчи още е опасно.
По-късно, към вечерта, тя и Антон се срещнаха в коридора. Той тъкмо излезе от душа, косата му беше влажна, чорапите — различни.
Стоя мълчаливо, без да го гледа в очите. После каза:
— Наистина си я пита. Сега е обидена.
— А аз, според теб, не съм ли обидена?
— Теб пък какво те интересува. Ти работиш, няма те вкъщи.
— Е точно това. А тя — има.
Той се обърна и се върна в стаята. Кира остана сама в коридора. От едната страна — спалнята, от другата — кухнята. Зад вратите — двама души, на които им е удобно да живеят, сякаш я няма.
