Когато Кира чу, че свекървата ще дойде „за няколко дни“, в главата ѝ нямаше паника, нямаше изблик на гняв или драматичното „само през трупа ми“. Имаше странно усещане, сякаш някой е влязъл в дома ѝ и тихо си е свалил палтото, без да попита дали е удобно.
— Утре ще дойде мама. Тя ти каза ли? — Антон стоеше до прозореца с гръб към нея, мърдаше бутоните на дистанционното и сякаш говореше с пердетата.
— Не. А ти? — Кира не вдигаше очи от коша с дрехи. Тъкмо бе изгладила ризи, внимателно ги подреди в купчина, сега се занимаваше с тениските.
Той се поколеба. После издуха тихо, като ученик, забравил домашното.
— Ами, аз ѝ казах отдавна, че ако иска, може да дойде. Просто си мислех, че засега това са само приказки.
— Е, тя вече е във влака. Утре в дванайсет ще бъде тук.
В банята, където се скри след десет минути, Кира внимателно подреди козметиката си на ръба на мивката. Премести мицеларната вода, сложи памучните тампони в керамичната чашка, провери дали четките за зъби са в различни чаши. Тя не беше педантична, просто така ѝ беше по-лесно да диша, когато всичко е на място. После избърса ръцете си в кърпата и тръгна към кухнята. Плотът беше студен и Кира си помисли, че вероятно така ще остане поне до понеделник.
На следващата сутрин всичко вървеше гладко — но сякаш по чужд сценарий. Кира стана преди Антон, върза косата си на опашка и седна пред лаптопа в кухнята. Трябваше да завърши работен план за тийнейджърите — от септември водеше занятия по литература в районната библиотека. Форматът беше свободен клуб в петък, децата с труд помнеха имената на руските поети, но спореха за смисъла на романа „451 градуса по Фаренхайт“ като възрастни. Работа, в която се чувстваше жива.
После, около девет, влезе в спалнята. Антон още спеше, като бе пуснал ръката си да виси извън леглото. Кира го погледна с лека завист — той можеше да спи каквото и да е, дори факта, че майка му вече е тръгнала да живее при тях.
В антрето вдигна от пода раницата — вътре имаше тетрадки и пачка с разпечатани програми. Тъкмо се канеше да излезе, когато чу от кухнята:
— Дори не се сбогува.
Той все пак се събуди. Безшумно, както умеят само мъжете, които не искат да обсъждат това, което са сътворили.
— Чао, — каза тя, без да се обръща.
В библиотеката цареше обичайният хаос. Там миришеше на стари страници, ученически якета и нещо сладко, което някой редовно носеше в учителската стая. Кира разменя няколко думи с Татяна Николаевна, взе папка с чернови и премина през четалнята. Момичето с яркосините плитки вече седеше на първия ред и рисуваше нещо в тетрадката си — между тях имаше неформална договорка: който дойде първи, получава бонусна препоръка от рода „непрекъснато да се чете“. Днес това бе „Понеделник започва в събота“.
След урока Кира остана в празната класна стая. Седна на перваза на прозореца и дълго наблюдаваше как бавно двора се изпълва с ученици. Никаква драма, просто пронизващо чувство, че у дома я чака някой, който вече е решил вместо нея как ще изглежда следващата седмица.
Прибра се около пет. В входа беше тихо, на стълбищната площадка лежеше свит пакет с надпис „Саратовски колбаси“. Познат стил — Валерия Семьоновна никога не идваше без храна, сякаш с провизии беше по-лесно да понесеш чуждите стени.
Когато Кира отвори вратата, мирис на сварени яйца и пресни чорапи я удари веднага. Закачи палтото си и влезе в хола. Антон седеше с слушалки пред лаптопа. На масата лежеше чиния с недоизядена питка, дистанционно и някакво списание.
— Здрасти, — каза той, без да вдига очи от екрана. — Мама, Кира дойде.
От кухнята се чу глас.
— Кирочка, здрасти. От пътя ли? Вероятно си гладна. Имам колбасче — от нашите места, домашно. Само не се сърди, вече си направих сандвичи. Мислех, че ще обядвате заедно, но ти не дойде, а аз вече не мога — стомахът ми.
Кира безмълвно влезе в своята стая. Не в тяхната — в своята. Защото точно сега усещането за „на своя територия“ някак изчезна. Седна на края на леглото, без да събува обувките си. Дълго гледаше в пода, стараейки се да не мисли нито за колбаса, нито за чуждата гребен, която сега ще стои в банята ѝ.
Вечерта тримата седяха в кухнята. Масата беше покрита с нова покривка на цветя, която Кира със сигурност не бе купувала. Валерия Семьоновна разказваше как във влака някой спорил с кондукторката, а в съседното купе млад мъж ядял шаурма и слушал силна музика. Антон се смееше. Кира ядеше сварен картоф с масло, който си беше загряла сама.
