След около две седмици, рано в неделя сутрин в апартамента прозвъня звънецът. Ксения стана от леглото, облече халат, разрошена от сън отвори вратата. На прага отново стоеше мъжът с Гудвин на каишка. Ксения се изненада толкова, че забрави как изглежда.
— Вие ли сте? — зададе въпрос, който не блестеше с оригиналност.
— Моля, извинете. Нямам вашия телефонен номер, иначе щях да ви предупредя, — каза мъжът. Той и кучето гледаха към нея виновно и покорно.,— Трябва да отсъствам няколко дни. А за Гъдвин няма на кого да го оставя. Вече се боя да го оставям с Валентина, съседката. Затова реших да ви помоля да го гледате. Не знам кого друг да помоля. Взех всичко със себе си. Вашето момче може да го разхожда, те се разбират чудесно.
— Гъдвин! — зад гърба ѝ прозвуча радостен глас на Данка. Кучето се втурна към него и завъртя опашка така, че направо щеше да падне. Данка приседна на клек, а кучето облизваше лицето му.
— Кога успяхте да станете приятели? — изненада се Ксения на глас.
— Често се разхождаме заедно. Така че, ще го вземете ли за известно време?
— Мамо! — Данка гледаше Ксения умоляващо, включил котката от „Шрек“ и облечен само с гащи и тениска.
— Какво да ви правя? — усмихна се Ксения.
Мъжът ѝ подаде каишката и започна да разказва колко често да хранят кучето, в колко часа да го разхождат…
— Даня знае всичко — махна с ръка той. — Трябва да тръгвам, че ще изпусна самолета.
Ксения гледаше как Данка си играе с кучето и мислеше, че може би това е за добро. Сега Данка има приятел и няма да се втурва на двора. Особено пък, след като Ванька замина на вилата. Грижата за по-малкия приятел ще е полезна на сина ѝ. Нека се учи да отговаря за друго живо същество.
Кучето наистина се оказа най-доброто същество. И Данка беше щастлив. Скоро и Ксения свикна с Гъдвин, престана да подскача през нощта от звука на лапите по ламинирания паркет. Тя се отпусна и вече не се сърдеше на псето. Раната на ръката на Данка отдавна беше заздравяла. Скоро ще пристигне стопанинът и ще вземе Гъдвин. Ксения вече знаеше, че ще ѝ липсва.
След седмица стопанинът на Гъдвин стоеше на прага с раница на гърба и подаръчна торбичка в ръка. Поздрави се и се усмихна. Зъбите му изглеждаха нереално бели на фона на силно изпеченото лице. Протегна ѝ подаръчната торбичка.
— Ама не трябва, — възмути се Ксения.
— Вземете. От нас с Гъдвин е.
В торбичката имаше красива раковина и кутия бонбони.
Стопанинът приседна на клек и погали кучето, което изтича при него. Гъдвин допря нос в бузата му, целуна го по устните и се втурна към Данка.
— Той се е приютил при вас. Хайде да вървим вкъщи. Достатъчно гостува, — каза стопанинът. Гъдвин го гледаше, въртеше опашка, като се извиняваше, и стоеше до Данка.
— Ще заминете пак? Оставете го при нас. Данка свикна с него, и аз също… А тя шумна ли е? — Ксения извади раковината и я притисна до ухото си.
— Не, шумят големите. Ще ви донеса, — усмихна се мъжът. — Всъщност много ще ми помогнете, ако го вземете при вас. — Това не е добре, но се радвам, че няма да се налага постоянно да го оставям за времето на служебните пътувания. Сигурни ли сте? Няма ли да ви пречи?
— Не, никак. Извинете, че ви се развиках. А вие току-що ли пристигнахте? Навярно вкъщи нямате нищо за хапване. Ще закусите ли с нас? — Ксения се обърна към сина си за подкрепа.
— Стас, остани, — каза той.
— Значи се познавате? — изненада се Ксения.
— Да, често се разхождахме с Гъдвин.
На масата Стас разказа, че е инструктор по гмуркане и често ходи зад граница с групи. Раковината също я беше извадил сам от дъното на океана. Данка слушаше с отворена уста.
— Трудно ли е да се гмуркаш? — попита той.
— Трудно е да свикнеш да дишаш с маска, после става по-лесно.
Ксения виждаше как Данка се протяга към Стас, как улавя всяка негова дума и поглед. „Такъв баща бих искала за Данка. Защо побързах тогава, защо се омъжих толкова рано?..“ — мислеше Ксения, гледайки то към Стас, то към Данка.
След всяко служебно пътуване Стас идваше да види Гъдвин и носеше раковини. На библиотечната рафт вече имаше цяла колекция от миди с различен размер и разноцветни корали. И всеки път оставаше все по-дълго, докато един ден не остана завинаги…
„Добро куче никому не е пречило“
Едуард Успенски „Тримата от Простоквашино“
„За хората щастието е трудно. Те се затварят в себе си, попадат в капан. Те самите не знаят какво искат… и тъгуват, тъгуват… При кучетата няма такива трудности. Те знаят, че щастието е да правиш нещо за другите. Кучетата правят всичко възможно, за да угодят на двукракия си приятел и са щастливи, ако им се получи“
Джон Ричард Стивънс
