— Повече стъпка в къщи няма да направиш. Разбра ли? Ако утре се върна от работа и някой пак се оплаче от теб, ще те пращам при баща ти, — отново заплаши Ксения.
Тя знаеше, че не постъпва правилно. Не биваше да използва бащата като оръдие за наказание на сина си. Но когато възпитаваш дете сама, без съпруг, всички средства са позволени, за да го научиш на ред. Той не помнеше баща си, но поне трябваше да го е страх от него.
— Добре, — каза Данька и излезе в стаята си.
Ксения измити съдовете, дълго търкаше чиниите с кърпа, с трясък ги сложи в сушилника. Сега всичко беше свършено, парата беше изпусната, време беше да се успокои. Защо се разпали толкова? Спомни си как преди шест години Данька падна с главата надолу от пързалката. А тя беше наблизо и не го предпази. Тогава ѝ звънна майка ѝ, и Ксения се разсея. Тогава беше страшно. Все още пред очите ѝ стоеше как Данька се пресегна над парапета и падна с глава надолу. А тя гледаше и не можеше да направи нищо. За щастие се размина, но можеше да си счупи врата, да си удари тежко главата, кой знае какво още?
Как може да предпазиш от всичко, да гледаш на всяка крачка? А сега, колкото повече пораства, толкова по-често ще остава сам, без нея. Ще пуши, ще излиза с компании, ще се среща с момичета… Господи, колко ѝ беше страх за него. Колко е трудно да си майка и да не прекаляваш. Откъде да намериш търпение? Ако имаше съпруг… Но за какво да говори за това, което няма?
По-късно тя влезе в стаята на сина си. Данька седеше на леглото и четеше книга. Ксения седна до него.
— Прости ми. Много се страхувам за теб и се тревожа. Не мога да живея без теб. Ти си всичко, което имам, — тихо каза тя.
— И ти ме прости, мамо.
Ксения прегърна сина си, поглади го по късо подстриганата коса. Той не отмести глава, както обикновено правеше с „Ей, мамо…“, разбирайки, че сега е по-добре да понесе нейните ласки. И Ксения беше залята от нежност към сина си.
— Болят ли те ръцете? — попита тя мило.
Два дни по-късно, докато Ксения приготвяше вечеря, звънна вратата. Тя отвори и видя висок мъж. До краката му седеше малко куче на каишка.
— Добър вечер. Това вашето дете ли беше ухапано от Гудвин?
— Влезте, — каза Ксения.
— Здравей! Как се чувстваш? — попита мъжът, гледайки покрай Ксения. Тя се обърна и видя Данька, който стоеше в стаята.
— Добре съм, — отвърна той.
— Извинявайте, че стана така… — започна мъжът, но Ксения го прекъсна.
— Извинявайте? А ако беше ухапал децата на площадката? Защо си взехте куче, ако постоянно пътувате по командировки? Така ще стане бездомно…
Мъжът слушаше, без да откъсва поглед от Ксения. Тя се смути, почервеня и замълча. Ето, пак се разпали от половин оборот. Винаги е осъждала майките, готови да се вкопчат в гърлото на обидчика без да разберат кой е виновен. А тя самата?
— Съседката каза, че вашият син е виновен. Това е куче, зъбите му са единственото оръжие за защита и нападение. Вашият син не е малък, за да не го разбира. Извинявам се за Гудвин и за себе си. Готов съм да платя морални щети.
— И колко оценявате здравето на сина ми? Или и вие мислите, че кучето е по-важно от детето? Смятате, че всичко може да се оцени с пари? — Ксения се разгорещяваше все повече.
— Аз дойдох да се извиня и да поговорим нормално, а вие… Истеричка, — каза мъжът.
— Не съм истеричка! Аз съм майка! — Ксения се засегна толкова, че не можеше да диша от възмущение. — Достатъчно. Не искам да виждам вас и вашето куче. Дръжте се далеч от нас. Вашето куче скоро ще стане бездомно и тогава…
— Прави сте. Ние с жена ми нямахме деца. Тя си купи кученце вместо дете. После намери друг мъж и си тръгна, а кучето искаше да го даде в приют. Гудвин вече не ѝ беше нужен. Новият ѝ мъж има алергия към котки и кучета. Мене ми стана жал за Гудвин, оставих го при себе си. Помолих съседката да се грижи за него. Не помислих, че ѝ е трудно. Извинете. — Той излезе рязко. Ксения затвори вратата, сдържайки се да не я хлопне с всички сили.
„Каква наглост. Приключи тук… Не ме интересува жена му. А аз също не съм безгрешна, разкрещях се. Истеричка.“
Връщайки се от работа, Ксения често виждаше в двора мъжа с Гудвин на каишката. Той ѝ кимаше, но тя отвръщаше глава, сякаш не го вижда. Ругаеше себе си и не можеше да се овладее.
