Тя чу приближаващи тежки стъпки и шумно дишане.
— Едва се изправих — каза пълна жена, опитвайки се да поеме дъх. — Исках да го догоня, ама кой ще хване това хлапе? Уф… — най-сетне пое въздух. — Жените дойдоха и казаха, че Гудвин е ухапал сина ви. Но вашият син е виновен… Жените видели, че той го е боднал с пръчка. А кучето е домашно, всички ваксини са му направени и има документи, само че са при стопанина. Гудвин не е бясно… — Жената говореше на паузи, борейки се с задуха си.
— Значи вие не сте стопанинът на кучето? Защо го пускате само да се разхожда из двора? Може да е ухапало малки деца! — възмути се Ксения.
— Кучето е добро и спокойно, муха не би убило. Вашият син е виновен. Не трябваше да го боде с пръчката… — повтори жената. — Може ли малко вода?
Ксения донесе чаша вода. Докато жената шумно пиеше, Ксения говореше, че ще подаде сигнал в полицията, че така не може да се оставя, кучето трябва да бъде евтаназирано, преди да е ухапало още някого…
— Господи, трябва да отидем в болницата… — Ксения тръгна към стаята за телефона.
Връщайки се в антрето и едновременно натискайки цифрите на екрана, тя се сблъска с жената, която куцаше към нея. Чувството беше, все едно се е блъснала в мека възглавница.
— Не е бясно, разбра ли? Теб трябва да те евтаназират! Твой син го обиди. Като се върне стопанинът, говори с него, а без него няма да давам да евтаназират Гудвин… — каза жената.
— Стопанинът го няма, кучето се разхожда само, значи бездомно е — отговори Ксения, спирайки набиране на номера.,— Когато се върне стопанинът, говори с него, а без него няма да дам да приспят Гудвин… — каза жената. — Стопанинът го няма, кучето се разхожда само, значи е бездомно, — отвърна Ксения, прекъсвайки набиране на номер.
— То е домашно, временно живее при мен, докато стопанинът е в командировка. Той е добър и добросърдечен… А на мен ми е трудно да го извеждам. Затова го пускам. Който живее в къщата, му отварят входната врата, а Гудвин се качва по стълбите и чука на вратата. Умен пес. Теб самата трябва да приспят за такива думи. И сина ти, за да не бие кучето с тояга.
— Аз не биех, учех я да взема тоягата, — намеси се Данька.
— Вие сами не сте виждали, разказали са ви бабите на входа, нали? Те и по-сериозни неща ще измислят… — Такси? Проезд Дружинников, къща седемнадесет… В травматологията… Благодаря. — Ксения махна телефона от ухото си и се отправи към кухнята, откъдето отдавна се носеше мирис на изгорен лук.
— Бездомно куче нахапа дете, а вие го защитавате. Махнете се от пътя! — извика тя на жената, която с тялото си препречваше целия вход към кухнята.
Жената уплашено се отдръпна назад, поклащайки се под тежестта на излишните си килограми, освобождавайки прохода. Ксения изключи газта, свали престилката и излезе в антрето, където отново цялото пространство беше заето от жената.
— Излез най-накрая! Не може да се заобиколи, не може да я поместиш! — изрева Ксения на жената. Тя неловко се обърна и се промуши през вратата.
В разгара на раздразнението, тревогата и страха за сина си, Ксения хване с една ръка чантата, а с другата – Данька за ухапаната ръка. Той изрева от болка.
— Прости, хайде по-бързо, таксито чака. — Те излязоха от апартамента, Ксения заключи вратата.
При самите стълби тя се обърна към жената, притиснала се до стената.
— Кажи на стопанина, когато се върне, че няма да оставя нещата така. — Ксения рязко се обърна и започна бързо да слиза надолу, подканяйки Данька.
По пътя с колата към болницата тя се караше на сина си.
— Кога ще свърши това? Първо едно, после друго. Ще го изпратя при баща ти, да те възпитава, — каза тя с раздразнение.
Докторът обработи ръката, попита за кучето. Данька бързо каза, че Гудвин е домашен, с ваксини, виновен е самият той. Докторът ги отпусна да си отидат, давайки съвети и препоръки да не се занимават с кучета.
— Дотук с търпението ми. Ще стоиш вкъщи, ако не можеш да се държиш нормално, — каза Ксения на сина си у дома.
Данька се обиди и отиде в стаята си, а Ксения отиде в кухнята да довари супата.,— Измий си ръцете и да идваме да обядваме, — заповяда тя, надниквайки след час в стаята на сина си.
Тя го наблюдаваше как яде, а сърцето ѝ се пълнеше то с нежност, то с желание да го защити от всичко и всички, то с раздразнение и гняв към него. Въпреки че беше вече голям, понякога се държеше като малко дете. Кога ли ще порасне? И веднага си повтаряше, че дори и да е виновен, няма да го наказва тежко. И не може да убие бедното куче. Държеше се като луда майка, истеричка. Но тя беше майка, естествено, че се тревожеше и се притесняваше за сина си. Готова беше да се бие за него, а не просто да крещи.
