– Чичо Саша, може ли да покарам колата ви?
Сумароков с готовност изпълняваше капризите на момчето. През уикендите те се разхождаха в парка или ходеха в града за забавления. Разбира се, всичко това се правеше с позволението на майката на момчето. Собственикът обикновено питаше:
– Светлана Сергеевна, няма да възразите, ако отидем със Сережа до зоопарка?
Жената се радваше, че собственикът се отнася към сина ѝ като към свой. С една дума, всичко изпълваше с оптимизъм. Но понякога съпругата на Сумароков, Анжела, неочаквано се появяваше и мълчаливо наблюдаваше как съпругът ѝ се забавлява с чуждото дете.
Един ден обаче тя нахлу в стаята на Светлана без почукване и със заплашителен тон обяви:
– Напразно се стараеш, нищо няма да постигнеш!
Светлана бе изненадана и в същото време уплашена от изказването. Колкото можеше по-спокойно, тя отвърна:
– Анжела, за какво говорите?
В очите на жената проблеснаха странни искри:
– За това! Мислиш ли, че не разбирам, че искаш да ми отнемеш съпруга? Аз не мога да му родя дете, но ти можеш…
Неочаквано Анжела се хвърли към Светлана:
– Той не ми трябва! Не искам това дете! Ще го убия!
Агресия бликаше от обезумялата жена. Тя ругаеше мръсно и се опитваше да удари Светлана в корема. Никой не знае как щеше да завърши всичко, ако не беше се появил Александър Михайлович. Той издърпа обезумялата си съпруга зад вратата:
– Извинявай, Света! Това е моя грешка!
Светлана видя през прозореца как до къщата пристигна линейка. Около половин час по-късно медиците си тръгнаха.
Светлана дълго беше в състояние на ступор. Беше я страх не за себе си, а за това беззащитно мъниче, което трябваше да се появи на бял свят след няколко седмици. В главата ѝ пулсираше само една мисъл:
– Какво да правя? Няма как да оставя детето на тази луда! Трябва да избягам оттук!
Но къде да отиде в това състояние? Света реши да поговори със собственика. Но той сам почука на вратата ѝ:
– Светлана, извинете, че се появявам късно, но мисля, че трябва да поговорим!
Младата жена реши да рискува.
– Да, Александър Михайлович, назря сериозен разговор! Разбирам, че съм длъжна да спазя условията на договора и да ви предам детето след раждането…
Тя го погледна в очите и продължи:
– Но няма да го направя! Вашата съпруга има психически проблеми, тя се нуждае от лечение… Нека това дете не е мое биологично, но щом съм го износила, все пак мога да се считам за негова майка!
Сълзи потекоха по лицето на Светлана. Тя искаше да продължи, но не ѝ достигаше въздух. Сумароков я гледаше със смайване:
– Честно казано, не очаквах това от вас!… Моля ви, само недейте да плачете, не бива да се притеснявате! Трябва да се извиня за случилото се… и да обясня нещо. Ние с Анжела загубихме първото си дете при ужасна катастрофа. След този случай тя имаше психически проблеми. Вдълби си в главата, че непременно трябва да има дете, но след катастрофата вече не можеше да има деца… премахнаха ѝ матката.
Светлана ужасено промърмори:
– Значи сте я лъгали, когато сте ѝ говорили за ин витро? Но това е жестоко!
Сумароков я гледаше с отчаяние в очите:
– А какво бихте направили на мое място? Не мога да вкарам в психиатрия жената, която обичам, с която съм живял почти двадесет години.
– И какво ще правим сега? Оказва се, че детето, което нося, е и мое?
– Да. Ваш генетичен материал беше използван.
Същата нощ Светлана роди момиченце. Но Анжела не бе предопределена да стане щастлива майка. Състоянието ѝ се влошаваше все повече и Александър Михайлович се принуди да я настани в частна клиника. Една октомврийска нощ нещастната жена избяга от контрола на медиците и скочи от покрива на клиниката. Този път надежда за спасяване вече нямаше. Сумароков погреба съпругата си до първото им дете, загинало в трагедията.
– Сега ще бъдете заедно завинаги.
Светлана и синът ѝ останаха в дома на вдовеца. Той ги помоли за това.
– Света, не ни изоставяйте мен и Вики!
– Няма да ви изоставя! Аз съм майка!
Едва след три години Сумароков официално направи предложение на майката на дъщеря си. Валентина Олеговна също си спомни за съществуването на дъщеря си, когато вторият ѝ съпруг я напусна в безпомощно състояние. Но Света не ѝ отказа милосърдие и бе до нея до последния ѝ дъх.
Автор: Ковалева Т.
