— Защо винаги трябва да решаваш всичко за мен, мамо?! Но Света стисна зъби и мълчеше, опитвайки се да потисне емоциите, които я завладяваха.
***
Заплахата над нея и нероденото ѝ дете сякаш ѝ даде крила. Светлана решително взе малък куфар и събра най-необходимото. Изчака, докато Валентина Олеговна заспи, и тихо, на пръсти, излезе от стаята. Застана за момент пред вратата на майка си и се ослуша – равномерното хъркане ѝ даде увереност, че може да избяга. Безшумно отвори вратата на апартамента и изчезна в нощта.
Света веднага се отправи към гарата. Надяваше се, че майка ѝ няма да забележи отсъствието ѝ поне до сутринта. Тя вярваше, че баба ѝ, майката на покойния ѝ баща, няма да ѝ откаже помощ, каквото и да се случи. Бабата живееше в съседната област, и Света се качи на първия влак, за да стигне до нея.
Когато Мария Василевна видя внучка си на прага на дома си, тя въздъхна с облекчение:
— Слава Богу, жива си! Майка ти ме побърка от тревога – обади се още в шест сутринта!
Старшата жена критично огледа Света:
— Всичко ми разказа Валентина…. Хайде, влизай, недей да стоиш в студеното.
Света се съблече и тихо каза:
— Бабо, не се тревожи, няма да ти ставам тежест. Ще спра временно университета и ще си намеря работа.
Мария Василевна махна с ръка:
— Остави тези приказки! Първо трябва да се подкрепиш, а после ще говорим за сериозни неща. Имам останала картофена манджа от вечерта, ще ти стопля, и даже яйца от пресни носачки мога да изпържа.
Ласкавият тон на баба ѝ успокои Светлата. Тя яде с наслада домашната картофена манджа и бърканите яйца, усещайки как уютна топлина се разлива по цялото ѝ тяло.
— Ох, бабо, благодаря ти! Преядох!
Мария Василевна се усмихна доброжелателно:
— В твоето положение хубавият апетит е нещо много важно! Здравето на детето зависи от това.
Света беше изненадана колко меко и топло баба ѝ говореше за детето, което тя носеше под сърцето си. След кратка пауза, възрастната жена продължи внимателно, формирайки думите си:
— Не е моя работа да съдя. Но едно ще ти кажа – постъпила си правилно, като си решила да задържиш детето. Никой няма право да отнема чужд живот, а за една майка това е непростим грях. Ще ти помогна, доколкото силите ми позволят.
***
Мария Василевна удържа думата си. Тя делеше всичко, каквото имаше, с внучка си и малкия си правнук. Светлана нарече сина си Сергей в памет на покойния си баща, което направи връзката между бабата и детето още по-силна. Старшата жена не криеше обичта си към малкия Сергей и често казваше:
— Толкова прилича на баща ти! Едно към едно!
Един ден тя сподели със Света:
— След раждането на Сергей сякаш намерих втори живот. Дори не съм мечтала, че ще дочакам правнук! Това е истинско щастие, невъзможно за описание! Все още не разбирам защо майка ти продължава да е сърдита на теб?
Темата беше болезнена за Светлана, и тя се опитваше да не я повдига в разговорите с баба си. Но нощем понякога избухваше в сълзи, усещайки острятата на обидата.
Един ден обаче Валентина Олеговна се появи на прага на бабината къща. Донесе със себе си скромни подаръци – кутия сок и бонбони.
— Извинявайте, не планувах да минавам, но бях на семинар в областния център и реших на връщане да се отбия. Колата ме чака.
Тя посочи с глава към улицата, а Света хвърли поглед през прозореца. Напротив къщата стоеше черен джип, край който обикаляше едър мъж в скъпо палто. Майка ѝ улови погледа ѝ и срамежливо се усмихна:
— Това е Анатолий Аверянович, моят бъдещ съпруг.
Мария Василевна въздъхна:
— Омъжваш се?
Валентина веднага вдигна защитните си „тръни“:
— Защо се изненадвате? Всеки заслужава щастие, включително и аз!
Светлана мълчеше. Даже малкият Сергей замълча, гушнал се в прабаба си и с подозрение гледаше към гостенката. Но Валентина дори не погледна детето. Тя многозначително се усмихна:
— Виждам, че тук не съм желана! Е, всичко хубаво!
Света гледаше как красивата ѝ майка отива към колата. На нея ѝ се искаше да извика:…
