Лида се върна.
– След какво заминаване? Какво говорите? Зоя Петровна, дори с внука си още не сте се запознали. Хайде стига…
Старушката плаче тихо, сълзи се стичат по бузите ѝ, гледа внука си и сърцето ѝ се топи…
Старушката плаче тихо, сълзи се стичат по бузите ѝ, гледа внука си и сърцето ѝ се топи…
Всяка сутрин, вече започнала да ходи тихо из стаята, Зоя Петровна надничаше през прозореца.
– Ами какво, миличка, дъщерята с внука не са ли дошли?
– Ей там са, вървят по коридора…
– Бабо, бабо! Донесох ти глухарчета. Жълти са, златни. Помириш ги – ето така. Помириш ги и ще оздравееш.
– Ах, ти мое златно момченце, ах, ти радост на баба, ти си моето слънчице!
– Лидушка, ама какъв е само! Истинска кукличка! Копие на Витюшка като малък…
– Прости ми, Лида. Колко зло ти причиних – никога няма да го изкупя – тихо проговори Зоя Петровна, стъпвайки внимателно и държейки снахата си за ръката.
– Забравете всичко лошо, мамо…
– Лида, лоша съм, инатлива, твърдоглава, с този мой характер… И старостта си каза думата… Но никога подла не съм била. Попитай когото искаш. Мислиш ли, че защото се разболях, те приех?
Не, миличка моя. Щом видях, че синът ми е щастлив, щом се убедих в това, разбрах, че всичко е наред.
Гордостта ми не ми позволи да прекрача себе си, и срамът. Мислиш ли, че не исках да ти се извиня? Ах, мила, та още как исках.
Гордостта ми не ми позволи да прекрача себе си, и срамът. Мислиш ли, че не исках да ти се извиня? Ах, мила, та още как исках.
Не успях да подържа Сережа като малък… Ех, какви глупости направих.
Мисля си, ще успея ли Наташа да подържа? Да се порадвам на нея?
– Каква Наташа, мамо? – уплашено попита Лида.
– Лида, три деца съм родила. Нима мислиш, че нищо не ми прави впечатление? Я ги виж тия кафяви петънца по лицето – момиче ще е. Красота от майката взима…
Зоя Петровна успя да се порадва и на Наташа. Живя в селото до последно, преди Виктор да я вземе при себе си. Все се стараеше да помага на Лида, да ѝ облекчи живота.
– Мамо, седнете, починете си вече. Каква сте неспокойна – смеейки се, казваше Лида.
– Лидушка, пропилях толкова време, има толкова да кажа и направя…
Когато ѝ дойде времето, старата жена сякаш го усети. Каза, че с чиста съвест оставя сина си: с такава жена не може да пропадне.
Целуна внуците си и тихо си отиде…
