– Какво правиш, Лидуша? Какво? Събирай се.
– Къде?
– В моята стая ще живеем. По-бързо ще ни дадат апартамент. Там съм аз и двама момчета, нищо страшно. Ще помолим за разгъваемо легло: ти ще спиш на леглото, а аз на разгъваемото.
Виктор влезе в къщата, за да вземе вещите на жена си. Миришеше непоносимо. Когато тръгнаха към спирката, за да хванат вечерния автобус, майка му долетя.
Крещеше така, че Виктор да отведе Лидка колкото може по-далеч…
Дадоха апартамент на младите. Роден е синът им, Сережа.
Майка му така и не прие, че Виктор не се ожени за интелигентната Наташа, която, всеки момент, тъкмо щеше да се появи в живота му.
Майка – не можеш да я изхвърлиш от сърцето.
Виктор ходеше при нея сам, а Лида подготвяше пакетите.
– От нея? От тая змия, дето ни раздели? Няма да взема. Нито пък ще ям. Мъчи ме само като си помисля за нея…
– Мамо, поне внука да беше погледнала.
– Не, – отряза тя категорично.
– Какъв човек си ти, – избухна веднъж той, – аз без баща израснах, а искаш и на моето дете такава съдба? Хайде, живей както искаш.
Разгневи се тогава Виктор, много се разгневи, и не отиде при майка си.
Сестрите се преместиха далеч, само той остана близо. А те вече с внуци, на децата си помагат.
Добросърдечната Лида го подканяше: „Отиди, отиди“.
И все пак отиде. По-добре и не можеше да бъде! Намери я паднала, не можеше да се изправи, едва се бе довлякла до леглото.
Заведе я в болница. А там трябваше грижа за нея. Какво да правиш, все пак майка е. Грижеше се, дума не обелваше. Понякога даваше пари на санитарка, друг път сам правеше всичко.
А веднъж му се наложи внезапно да замине на обект нощем. Какво да се прави? Лида знаеше, че никой няма да се грижи много-много за старуха с такъв характер. Нямаше начин, трябваше сама да отиде. Прибра Сережа и замина за болницата.
Като я видя злобната старуха, обърна се към стената.
Седна Лида, сложи Сережа на столчето и мълчаливо започна да преоблича и измива свекървата. А тя гледаше злобно, но мълчеше.
– Мамо, коя е тази?
– Това е баба ти, Сережа. Иди, погали баба си по главата, да я тошиш. Боли я, крачето и ръчичката я болят.
Замръзна старата жена, когато малката ръчичка на внука ѝ допря побелялата ѝ глава.
Замръзна старата жена, когато малката ръчичка на внука ѝ докосна побелялата ѝ глава.
– Добре, Зоя Петровна, ще тръгваме. Витя е на обекта. Утре ще дойде лично. Извинете ме, че така… безцеремонно. Нямаше друг начин. Довиждане.
– Лида, – тихичко, с шепот я повика свекървата.
Лида вече стоеше на вратата със Сережа.
– Лидуша… прости ми… Благодаря, че ми показа внука преди да си тръгне.
