Разбрах, че синът не е сам, а с булката си. Вече планирах каква сватба ще вдигнем, за да изненадаме градските. Представях си каква е тя: със сигурност я наричат Анастасия или Наталия. Да, Наталия, разбира се.
Цялата интелигентна, образована, говори уверено. Учителка или лекаркa, подходяща за Виктор, красавица.
Толкова се размечта бабичката, че самата тя се влюби в измислената си снаха Наталия. Дори повярва на фантазиите си и започна да разказва на всички колко е умна и красива Наталия, как много обича Виктор.
Отиде при шивачката Зина Ковальова да поръча рокля за Наталия, избра плата, от който ще се шие роклята…
А когато Виктор пристигна, майката едва не изръмжа като вълчица, когато видя каква фигура беше довел Виктор.
— Ето, мамо, запознай се, това е Лида – побутна момичето към майка си.
— Ето, мамо, запознай се, това е Лида – побутна момичето към майка си.
А тя… Едва се държи с душа! Рокличката ѝ къса, коремът ѝ стърчи като на болна риба. Божичко…
– А къде е Наталия? – попита объркано.
– Каква Наталия, мамо? Какво говориш? Не съм имал никаква Наталия. Ето Лидушка, законната ми жена. Скоро ще имаш внуче или внучка, ще се нагледаш на внуци, щом с по-големите не успя, аз бях малък.
– Наталия… Интелигентната, градската, учителката или докторката… Къде е, сине?
– Мамо? Добре ли си? Или от радост си изгубила разума? Каква Наталия ми говориш? Вкарайте ни в къщата, уморихме се от пътя, а Лида има нужда от почивка.
С крака като от памук Зоя Петровна влезе в къщата. Ето ти рокля за Наталия…
Вечерта, когато Лида заспа, уморена от пътя, майката се нахвърли на любимия си син, укоряваше го, кореше го, че не оправдал майчините ѝ надежди.
– Мамо, ще опознаеш Лида, ще я обикнеш. Тя е, знаеш ли, колко добра!
– Няма да я обикна, не искам… И още и развалена! Какво ще правите с нея? Как да се направи сватба?
– Мамо, каква сватба? Ние в Северната част вече преди година направихме сватба. Писах ти, не прочете ли?
– Ама, сине, аз и без това трудно чета, а тук още и очите ме болят… Оставих ти писмата на божницата. Мислех, че ще дойдеш и ще разкажеш.
– Мамо! А ти ми пишеше всеки месец за кравата, за прасенцето, за Шарика! Мамо!
– Е, да, да пиша мога, ама да чета…
– Ах, мамо, мамо…
– Не се ядосвай, синко, Витенка. По-добре кажи, оставаш ли завинаги?
– Още не знам, мамо. Нима учих толкова години за нищо? Мисля, че ще оставя Лида тук, а аз ще отида в града, ще си уредя живота, после ще ви взема при мен.
– Кого ще вземеш? Къде?
– Вас, мамо, Лида с детето и теб…
– Я, виж ти! Никъде няма да ходя. А ти, синко, слушай майка си… Отърви се от нея… Заведи я там, откъдето я доведе. За какво ти е тя? Ще си намериш хубава в града… Наталия.
– Мамо, какво говориш? Каква Наталия?
– Мамо, какво говориш? Каква Наталия?
– Е, Настя тогава, синко. Послушай ме, не се проваляй. Защо ти е тя?
– Мамо, Лида е моята жена. Тя носи моето дете. Аз я обичам, в края на краищата.
