Откарай ме на гарата, Витя. Не мога повече. Ще се прибера у дома.
– Ех, Витя, сине мой, защо си ми такъв глупав?
– А? Какво? Кой? Мамо, ти какво правиш тук? Какво е станало? Нещо те боли ли?
Виктор скочи и седна в леглото, гледайки майка си с огромни очи. Тя седеше, както в детството, до главата му и тихо се усмихваше.
Лида, младата съпруга на Виктор, уплашено беше изтеглила завивката чак до брадичката си, лежеше, без да мърда, и дори не мигаше от страх.
– Мамо, какво правиш? Нощ е, спим.
– Ами спете, да не би аз да ви преча? – учудено отвърна Зоя Петровна. – Спи си, спи, Витенка. Или пък може би да отидете в гостната? Там леглото е по-голямо. Какво ще кажеш, Витя? Неудобно ти е, а? А аз ще легна тук, отстрани. На мен много място не ми трябва… Жена ти се е разпростряла по цялото легло.
Зоя Петровна хвърли злобен поглед към Лида, която сякаш се беше залепила за стената.
– Мамо! Ти сериозно ли? Отивай си в стаята, искаме да спим.
– Направо мъж си станал, не искаш вече майка ти да те гушка. Спи си, синко, аз ще постоя наблизо…
– Мамо, отивай в стаята си, какво ти става?
– Мамо, отивай в стаята си, какво ти става?
– Ах, това тя е, тя, гадюка такава, която ми открадна сина от родната майка…
Плачейки и хълцайки, Зоя Петровна се прибра в стаята си.
– Извини ме, извини ме, Лида, само че тя е вече стара, прости ѝ, моля те…
– Разбирам, разбирам, Витенка, само че…
– Само че какво?
– Нищо, нищо, заспивай…
Майката родила Виктор, когато била почти на четиридесет. Разликата със сестрите му била двадесет години. Виктор не знаеше кой е баща му, майка му така и не му каза. Веднъж, със стегнати устни, категорично му отвърна, че няма да каже, защото не е нужно: „Ти си мое дете, мое всичко.“
Бащата на сестрите, ветеран от войната, починал десет години преди раждането на Витя. Майката сама отгледала момичетата, а на стари години, както сама се изразила един път, дала слабост.
– Срам ме беше, да – разказвала майката на порасналия Витя, когато веднъж я попитал как така го е родила толкова години след смъртта на баща си. – Мислех да направя грях, но сестрите ти ме разубедиха. Така се появи ти при нас, нашето кукленце, нашето плодче…
Витя настояваше, изискваше, дори ѝ заплашваше, за да му каже кой е бащата, но тя си държеше на своето.
– Искаш ли, режи ме или яж ме, няма да кажа нищо. Не ме изнервяй, Виктор…
Витя се сърдеше на майка си, защото искаше също така, макар и баща му да не го беше признал, да се гордее с него или поне да знае кой е.
Баща на Виктор, ако може така да се каже, му стана Егор – съпругът на голямата му сестра Катерина.
Той го възпита от момче на истински мъж. А иначе не е ясно какво щеше да излезе от такава майчинска любов и грижа.
След армията Виктор замина да учи в университета. Майка му беше толкова горда! Гордееше се и все я предупреждаваше да доведе от града булка, културна, задължително културна.
Виктор не бързаше да се ожени. След като завърши, се записа на работа в Севера, печелеше добре, майка си не забравяше, редовно ѝ изпращаше пари. Веднъж месечно по сто рубли, постоянно. А на нея за какво ѝ бяха толкова? Трупаше ги в спестовната книжка, разбира се.
И ето, доживя синчето да си дойде: само каза по телеграфа една дума – „идем“.
