С тези думи Алевтина постави на масата и своето заявление.
Ефимич въздъхна, хвърли кос поглед към Вовка Шемякин, който беше проявил неразумност да изрече тези думи, след което неохотно каза:
— Щом е така… Ще разгледаме вашите заявления. Срокът е една седмица.
Алевтина се обърна, готвейки се да напусне бойното поле, но Марина изкашля силно. Наложи се да спре — договорът си е договор, трябва да се изпълнява. Гледайки обувките си, Алевтина промърмори:
— Аз за това… Е, за театъра… Ако предложението още е в сила…
Тя не успя да довърши, защото Ефимич скочи от стола, блесна със златния си зъб и извика:
— Слава небесата, най-накрая тази жена се вразуми!
Явно подозирайки и кой стои зад внезапното му щастие, той целуна Марина по двете бузи, след което галантно целуна ръка на Алевтина и хукна обратно към къщата.
— Къде? — извика след него другият му съотборник. — Още не сме свършили.
— Да купя билети, преди да е размислила!
— А с кого да играя?
— С тях играй! Считаме кандидатурите за разгледани и одобрени. Предсрочно!
Същата вечер Алевтина, щастлива от трите си поредни победи (дори знаменития Шемякин победи!) и леко раздразнена от едната си загуба (и кой ли беше научил тази Марина да играе така добре?), си легна с намерението да разгледа рокли онлайн. Какво пък — все пак на театър трябва да се отиде с нещо подходящо, а старите отдавна бяха излезли от мода. Но тогава погледът ѝ попадна на главиците на розови и жълти лалета, както и на разсад от хортензии с цвят на небето. По-рано би подминала, без да забележи, но днес… Днес нещо в душата ѝ се промени, и тя ги сложи в количката заедно със строго, но достатъчно елегантно синьо облекло…
