— Птичката носела на опашката си.
— Знам аз тази птичка! – разгневана отвърна Алевтина. – Какъвто беше клюкар в училище, такъв си остана!
Тя вече си представи как ще иде при Васька и ще му изрече всичко, което мисли за него (а никой освен Васька не беше чул техния стар разговор, когато тя за първи път отиде да моли да я приемат в клуба, а Ефимич каза – „Отиди с мен на театър, тогава ще те приема“), но Марина я хвана за ръката и произнесе:
— Не се ядосвай, той сам ми каза.
— Кой? – смаяно запита Алевтина.
— Ефимич. Обича те, глупачке, а ти не си му дала дори един шанс.
— Какви шансове на нашата възраст – измърмори Алевтина. – Само до зимата да издържим.
— Не се прави на по-зле, отколкото си! Луковици и семена имаш поне за десет години напред!
Истината си е истина…
— Е, и какво?
— Ще трябва да помисля – каза Алевтина, обърна се и си тръгна.
***
Двете заедно се приближиха до масата, на която обичайно седеше Ефимич със своя екип, и спряха. Старците вдигнаха заинтересовани погледи, но не казаха нито дума – всички хвърляха по някой поглед към Ефимич.
Марина първа постави върху изсъхналите сиви дъски лист със заявление.
— Какво е това? – попита с отслабнал глас Ефимич, който вече сякаш се беше досетил за всичко.
— Заявление за членство в клуба – обади се весело Марина.
— Жени не приемаме – измърмори той.
— Член три, точка пет – чу се глас от другия край на масата. – Жени могат да влязат в клуба само ако са по двойки.
