— Това сте го измислили добре – похвали я Васка. – Но защо само тези лилавите садите? Дайте да отделя пари – ще купим жълти, червени, оранжеви…
— Глупости! – прекъсна го Алевтина. – Каквито искам, такива ще садя.
Покрай Марина сега минаваше с изражение на победител – най-сетне успя да надцака вредното кученце! Марина пък сякаш не забелязваше всичко това, докато веднъж не препречи пътя ѝ и не каза:
— Здравей, Алевтина! Вярно ли е, че в местния клуб по табла приемат жени само по двойки?
— Да – произнесе Алевтина внимателно, недоумявайки накъде бие.
— И ти от години се опитваш да се включиш там?
Този въпрос Алевтина остави без отговор – сякаш Марина сама не беше чула всичко това!
— Аз бих могла да подам заявление заедно с теб.
Алевтина едва не извика: „Давай!“, но навреме си захапа езика – имаше нещо в погледа на тази Марина, което не предвещаваше нищо добро.
— Ти пък знаеш ли да играеш? – подигравателно попита Алевтина.
— Знам. Дядо ме научи. И какво?
— Е… може, разбира се – неуверено се съгласи Алевтина.
— Но имам условие!
„Знаех си!“, помисли Алевтина, сбогувайки се с мечтата – сигурно ще изиска цветна леха за онзи троглодит.
— И какво е?
— Трябва да се съгласиш да излезеш на среща с Йофимич.
Алевтина замръзна.
— Откъде знаеш?
