Алевтина подаде на съседката си ножичката и си тръгна.
На следващия ден съседката ѝ върна ножичката – цели десет минути звъня на вратата, но Алевтина не ѝ отвори. Марина остави ножичката под изтривалката и остави и бележка: „Алевтина, хайде да не се караме – каквото било, било. Признавам си вината, но вече съм платила за всичко, сама знаеш. Сега сме съседки – хайде да бъдем приятелки.“
Приятелки? Тя кучето ѝ разкопа всички цветни лехи, с такива съседи врагове не ти трябват! А за „платеното“… Да, Марина остана без Дима и без бебето, което загуби, когато разбра, че той е заминал при медицинската сестра. Но това изкупува ли вината ѝ? Не е на Алевтина да съди – нека решават горе, в небесната канцелария. Но приятелство? Със сигурност няма да има такова.
Но Марина оказа ужасно упорита – постоянно звънеше на вратата на Алевтина и оставяше ту кутия с пай, ту луковици за цветя. Пая Алевтина даваше на бездомните, които най-често стоят на втората пейка в парка, но луковиците все пак взимаше – към тях имаше картинки с красиви лилави лалета или редки тъмни, почти черни лилии.
Нардите Алевтина обичаше не по-малко от цветята. Научи я на тях баща ѝ, с когото тя играеше до последния му ден, но вече седемнадесет години нямаше с кого да ги играе.
Всяка събота, когато около сивата дървена маса под старите ябълки се събираше местният клуб за табла, Алевтина носеше на Ефимич своята молба за членство. И всяка събота той ѝ казваше, че според точка три точка четири жени в клуба не се приемат.
Да дава молба пред очите на Марина никак не ѝ се искаше, но това беше въпрос на принцип – Алевтина в душата си се надяваше, че рано или късно той ще се предаде. Затова взе каре лист от старата тетрадка, която още не бе свършила, написа обичайния текст и отиде до масите, тропвайки листа до игралната дъска.
– Какво е това? – мръщейки се, попита Ефимич.
– Сам знаеш – каза гордо Алевтина.
– Жени не приемаме – отвърна той.
– Точка три точка четири – подкрепи го глас от другия край на масата – това беше Вовка Шемякин, главният шампион на клуба.
Алевтина и не очакваше друго – обърна се и си тръгна. А тази шпионка седи там, гледа, и пак не наблюдава таксата си – всичките гладиоли ще изрие! Това куче ли е? Някаква къртица!
На връщане се отбила при Васька, но той само вдигна ръце – „Какво да направя? Кучето не е човек, не разбира.“
– Да държи таксата си с намордник! Изисквай това от нея!
– Но, Алевтина Григоревна, как да го изисквам? Това не е в моята юрисдикция…
– Както беше бездарен, така си и остана! – ядосано изрече Алевтина.
Наложи ѝ се да решава проблема сама: написа жалба до кварталния, до управителната компания и до потребителска защита. Но, изглежда, никой не желаеше да работи, както и тройкаджията Васька – всички вдигаха ръце и предлагаха да се разберат със съседката по приятелски. Да се разбереш с нея? Грижи се за Коржика, сякаш е дете!
Тогава Алевтина изтегли от спестовната си книжка парите, които пазеше за погребение, и си поръча специална оградка за цветните си лехи – хем да е красива, хем таксата да не може да я прескочи. Три седмици дворът беше разкопан и всички бяха недоволни: младите майки се оплакваха, че не може да се минава с колички, шофьорите се ядосваха, че няма място за паркиране. Но на Алевтина не ѝ пукаше – тя беше победила.
