Когато в тяхната къща пристигна новата съседка, Алевтина веднага разпозна в нея бившата любовница на съпруга си – Марина, макар че оттогава бяха минали вече двадесет и осем години. Докато здрави млади мъже разтоварваха тюкове и кашони от микробуса, Марина седеше на пейката, държейки на повод куче отвратителна на вид дакела, и изобщо не забелязваше как кучето ѝ копае дупка под прекрасния храст люлякова хортензия, между другото, любимката на Алевтина в нейното цветно царство.
Отдавна Алевтина беше завзела всички пространства около сградата за своите цветя. Това ѝ се беше удало благодарение на старшия в блока Василий Лвович, който, впрочем, за нея си остана просто Васька Шатунов – бивш неин ученик и вечно тройкаджия. Освен математиката, която Алевтина беше заличила от съзнанието си още щом прекрачи прага на училището за последен път, тя си имаше две страсти – таблата и цветята. Но, тъй като в таблата нямаше с кого да играе – местната групичка, водена от досадния Ефимич, така и не желаеше да приема молбата ѝ за членство – ѝ оставаха само цветята. При това само в люлякови и виолетови нюанси, други просто не признаваше.
Да гледа това безобразие беше над силите ѝ, затова Алевтина слезе долу.
– Гледайте си кучето! – строго нареди тя на Марина, оглеждайки я от глава до пети.
С годините, колкото и странно да беше, Марина беше станала по-привлекателна: грубите черти на лицето ѝ се бяха смекчили от фината мрежичка бръчки, а късата прическа изненадващо я правеше по-женствена, отколкото някогашните дълги къдрици, които носеше тогава. Алевтина така и не разбираше – какво ѝ беше харесал в нея нейният Димочка? Макар че той всъщност не напусна дома заради Марина, а заради друга – млада медицинска сестра, която ловко се бе възползвала от ситуацията, когато Алевтина, узнала за предателската изневяра, изгони своя Димочка от дома буквално по бельо.
Марина също я позна.
– Невъзможно! – плесна с ръце тя. – Каква среща! Толкова се радвам да те видя!
Алевтина стисна устни.
– Да минем без излишни фамилиарности, Марина Егоровна. Премахнете кучето си от лехата, иначе ще го халосам с пръчка.
Сякаш в доказателство на думите си, Алевтина провери колко здраво е забит в земята колът за пълзящите растения, който все още стоеше неизползван.
– Коржик, не! – изкомандва Марина.
Тя придърпа кучето към себе си, а то, изразявайки явна недоволство, остави цветето на мира.
Разбира се, с това неприятностите не приключиха – те тепърва започваха.
Първо, Коржик не спираше да лае – нямаше спасение от него, особено вечерите. Балконът на Марина беше точно над балкона на Алевтина и така тя беше принудена да затваря вратата и да страда от горещината.
Второ, кучето обикаляше из апартамента като пощуряло, сякаш се готвеше за маратон – още в шест сутринта по тавана на Алевтина се чуваше непрестанното „трак-трак-трак“. Тя не издържа, взе клещите за подрязване на нокти и тръгна към Марина.
– О, колко се радвам, че дойде! Ще искаш ли пай? С ябълки, сама го изпекох!
От апартамента наистина миришеше на пай и на парфюм – вероятно баналният Chanel No. 5. А по ъглите – прах и кучешка козина. Алевтина се намръщи – мразеше мръсотията, самата тя чистеше вкъщи два пъти на ден.
– Пострижи ноктите на кучето си! – нареди тя.
