Марина се разсърди на съпруга си и не му говореше цял месец. Сега не искаше да отваря темата за дете, за да не се карат и за да не слуша отново обвиненията му. Така минаха още няколко години, докато двамата не стигнаха до извода, че вече е късно да имат дете. Да осиновят дете също не посмяха.
В крайна сметка Марина се примири с бездетството си и стигна до извода, че може би не го е искала особено много. Тя не губеше съзнание от умиление при вида на бебета, а от вида на изнурени майки направо изпадаше в ступор.
– Е, аз определено не искам това – казваше си тя още тогава, когато идеята да роди беше актуална за нея.
И ето, че сега съпругът ѝ решил да намери алтернатива настрана. Ами ако той я напусне напълно? Какво ще ѝ остане? Апартаментът им беше общ, подарък за сватбата от родителите на младоженците. Марина го обзаведе сама, с любов избирайки всеки елемент. Сега ще трябва да го продаде, защото няма възможност да купи друго жилище.
– Боже мой! Какво те накара, дяволе, да изневериш? – извика тя в отчаяние, обръщайки се към портрета на съпруга си, от който той ѝ се усмихваше.
Внезапно погледът ѝ падна върху неговия лаптоп. Преди дори нямаше да ѝ мине през ума да се рови в кореспонденцията му. Но сега ситуацията изискваше решителни действия.
Преглеждайки набързо няколко разговора и не намирайки нищо интересно, Марина реши да провери съдържанието на чекмеджетата на бюрото. В едно от тях намери книга. Тя щеше да я подмине, ако не беше изненадата, че съпругът ѝ, който предпочиташе аудиокниги, държи печатно издание. Защо да я държи в чекмеджето, ако не чете?
Марина взе книгата в ръце и откри в нея плик, съдържащ няколко писма. Писмата бяха с различни дати. Едното беше на повече от двадесет години, а другото на малко над три месеца. Почеркът и в двете писма беше много сходен, очевидно авторът беше един и същ човек.
Първо Марина разгъна по-старото писмо.
„Здравей, Витя! Знам, че отново няма да отговориш, но обещавам – това е последното писмо. Повече няма да те безпокоя. Знам, че си женен, и нашата връзка беше грешка. Но трябва да знаеш, че преди месец ти се роди дъщеря. Нарекох я Виктория, в твоя чест! Не претендирам за нищо, просто искам да знаеш – завинаги ще имам спомен за нашата любов!“
Стаята се завъртя около Марина, ако не седеше, щеше със сигурност да падне. Тя отново провери датите – писмото беше написано преди двадесет и три години. Те с Виктор вече бяха женени тогава. Той хващаше всякакви допълнителни работи, съгласяваше се на командировки. На Марина ѝ се струваше, че просто искаше да спечели повече. А се оказа, че е лудувал като бездомно куче!
– Ах, така ли значи! Ето защо не искаше да си направиш изследвания! Знаел си, мръснико, че имаш дете! Или просто си повярвал на тази хитрушка! – изкрещя на тавана Марина в отчаяние.
След като се посъвзе малко, тя отвори второто писмо.
„Здравей, Виктор. Няма да те питам как си и дали ме помниш. Пиша ти, за да ти съобщя, че нашата дъщеря порасна, завърши университет и започна работа. Няма да повярваш – във твоята фирма! Когато дойдох да я видя и те видях в офиса, мислех, че ще изгубя ума си. Колко малък е светът! Но ти не ме позна. Вероятно наистина съм се променила много. А може би просто не съм имала важна роля за теб, затова и не ме помниш.“
По-нататък в писмото имаше информация за момичето и молба Виктор да ѝ помогне, да я подкрепи в първите стъпки.
– Значи не възрастта те е затиснала, а бащинските чувства са ти се обадили – каза си Марина.
Като погледна часовника, Марина разбра, че съпругът ѝ скоро ще се върне. Искаше ѝ се да му издраска очите за изневярата. Но реши да даде време на себе си да се успокои и да измисли отмъщение, по-сладко от няколко драскотини по лицето му.
На първо място, трябваше да разбере дали момичето знае, че Виктор ѝ е баща. За целта трябваше да се запознае с нея и да си спечели доверието ѝ. На следващия ден Марина се обърна към най-знаещата клюкарка в офиса и разпита за Виктория. Оказа се, че нищо особено не знаят за нея, нямала никакви грехове.
– Скучна е. На нея целият отдел ѝ прехвърля работата си, а тя мълчи. Страхува се, че ще я уволнят. Нищо интересно! А защо ти трябва тя?
– Просто ей така. Ние започнахме заедно. Но толкова се замотах, че съвсем я забравих. И тя искаше в този отдел…
Марина намери повод да отиде в съседния отдел. Преструвайки се, че не знае към кого да се обърне, тя се приближи до Вики.
– Здравей. Кажи ми, моля те, къде да оставя тези документи? Шефът ме изпрати, но не каза на кого да ги предам. А аз съм нова и се уплаших да попитам отново. Той е толкова зъл!
– Ох, на кого ми разказвате за зли шефове. Покажете ми какво имате, ще ви подскажа. И аз съм тук от скоро.
