Въпреки че Марина вече беше свикнала в колектива, нарочитото пренебрежение от страна на съпруга ѝ я караше да се чувства не на място. Тя беше единствената в отдела, към която той никога не се обръщаше, не разговаряше и не задаваше въпроси. Все едно не съществуваше. В такива моменти на Марина ѝ се струваше, че съпругът ѝ прекаляваше с ролята си на таен агент и скоро всичко ще се изясни.
Първият месец на новото работно място наближаваше своя край. Марина вече се беше вписала и можеше да си позволи да наблюдава колегите и началника си както по време на работа, така и през обедната почивка. Наблюденията не бяха кой знае колко интересни, но съпругът ѝ понякога ѝ даваше повод да се замисли. Например, всеки път, когато излизаше за почивка – за цигара, обяд или дори в тоалетната – той винаги вземаше телефона си със себе си, въпреки че никой в отдела не би се осмелил да рови в телефона на шефа.
Обясненията за такова поведение бяха много, и почти всички – твърде неприятни за жена му. Затова Марина реши да го наблюдава по-внимателно по време на работа.
Зоната за пушене за служителите се намираше навън – обикновена беседка, която добре се виждаше от прозореца на офиса. Можеше да се стигне до нея за няколко минути. Но съпругът ѝ по някаква причина се бавеше по-дълго, затова Марина реши да го проследи.
Оказа се, че той първо се спираше под стълбите, за да се обади на някого, изчакваше малко и след това отиваше към зоната за пушене. Когато всички служители се върнаха на работните си места и в беседката остана само Виктор, към него се присъедини млада жена, която Марина не беше виждала досега. Размениха няколко думи и се отдалечиха зад ъгъла на сградата – място, което не се виждаше от офисните прозорци. За съжаление, Марина не се осмели да тръгне след тях.
На следващия ден, веднага щом съпругът ѝ излезе за цигара, Марина се качи до другия отдел – на етажа над техния. Оттам имаше чудесна видимост към мястото, където Виктор и младата жена разговаряха, пушеха и се смееха. По поведението на съпруга си Марина ясно видя – харесваше му тази момиче. Може би отношенията им бяха по-близки, отколкото бихa искали да покажат. На Марина ѝ стана толкова гадно и унизително, сякаш върху нея изляха кофа с мръсотия.
През остатъка от деня Марина вървеше като изгубена в собствените си мисли. Работата не ѝ вървеше, а ѝ се искаше да плаче или да руши всичко около себе си. Накрая не издържа и поиска да си тръгне по-рано от работа. Съпругът ѝ забеляза, че тя изглежда потисната, и я попита какво не е наред.
— Витя, кажи ми честно – коя е тази жена, с която днес пушеше? – попита Марина, убедена, че в този момент почти никой не е в отдела и разговорът няма да бъде подслушан.
— Колежка. Искаше да се премести в нашия отдел. Новичка е, без опит, току-що е завършила университета. Когато решавахме кого да вземем в отдела – теб или нея – избрахме теб, защото си по-опитна и квалифицирана.
— А ти, очевидно, би предпочел да избереш нея?
— Откъде накъде мислиш така?
— Да не би да не разбираш защо? Всеки път, когато я видиш на беседката, я събличаш с поглед.
— Марина, стига с тези инсинуации! Ние просто разговаряхме. Искаше да разбере кога ще се отвори възможност за преместване в отдела ни. Аз ѝ отговорих, че в момента няма свободни места.
— Не ти вярвам.
— Марина, може би наистина трябва да си тръгнеш по-рано и да си починеш. Ревността и подозрителността ти се засилват от умората – отвърна съпругът ѝ, без да откъсва поглед от работата си, като ясно показа колко го е засегнало подозрението на жена му.
— С удоволствие!
Марина се прибра вкъщи и цял час се опитваше да подреди чувствата си. Беше убедена – съпругът ѝ или вече ѝ изневеряваше, или го планираше. И то с кого? С момиче, което беше два пъти по-младо от него! Е, сигурно е вярно, както казват: „Бели коси в брадата, дявол в ребрата.“
Марина и Виктор бяха женени от четвърт век и неотдавна отпразнуваха сребърната си сватба. Нямаха деца. В началото и двамата бяха фанатични кариеристи. Искаха да постигнат нещо в живота, да се реализират. Хващаха се за всяка възможност. Съпругът се издигаше все повече, често заминаваше в командировки. Когато в семейството се появиха свободни пари, решиха, че искат да поживеят за себе си, да обиколят света. Едва след десет години брак започнаха да обмислят идеята за дете. Мислеха, че е лесно – просто трябва да спрат да се предпазват. Но мина месец, втори, шест месеца, година – и желаната бременност така и не настъпи. Марина премина през всякакви изследвания. Дребни проблеми бяха открити и лекувани, но дете пак нямаше. Виктор категорично отказваше да се подложи на каквито и да било изследвания.
— Ти май не си наред! Няма да ходя и да се излагам! Здрав съм! Самата ти каза, че имаш някакъв проблем, лекувай се!
— Но лекарят каза, че това са дреболии. Други забременяват със същите проблеми. Той предлага и ти да се изследваш! В една трета от бездетните двойки причината е при мъжа.
— Ние не сме в тази трета.
— А ти откъде знаеш?
— В семейството ми всички мъже са нормални, имат по няколко деца. А ти, явно, си дефектна!
