– Витя, нямаш ли нещо, което искаш да ми кажеш? – Марина вече знаеше истината за това, какви отношения има съпругът ѝ с тази млада девойка, но ѝ беше любопитно да види как ще се измъкне той.
Съпругът ѝ не я разочарова – въртеше се като дявол на игла, но истината така и не излезе от устата му.
– Какво имаш предвид? Мариш, стига с тези твоите фантазии! Нали знаеш – не съм добър в разгадаването на загадки. Ако говориш за Вика, тя просто е колежка. Искаше да се премести в нашия отдел, но се оказа, че единственото свободно място го зае именно ти. Направих всичко възможно за любимата си жена!
„Разбира се, за любимата си жена се е постарал! А какво ли е направил за другата си любима?“ – помисли си Марина.
В този момент дори ѝ се струваше, че да започне работа в същия офис като съпруга си беше голяма глупост. Но тогава тя нямаше да разбере истината и щеше да продължи да живее в лъжа, вярвайки, че бракът ѝ е идеален, а съпругът – примерен семеен мъж.
Половин година по-рано Марина беше съкратена от предишната си работа, и съпругът ѝ предложи да се наеме при него в офиса. Перспективата да бъде с него по цял ден не я привличаше, но други варианти нямаше, а с единствената му заплата кредитът и ипотеката не можеха да се обслужват. Тя се опита да намери друга работа, но три месеца напразно ходеше по интервюта и пращаше автобиографии. Опитът, квалификацията и трудовият ѝ стаж не помогнаха – някъде търсеха по-млади кандидати, другаде искаха съвместяване на длъжности, а пък заплатите бяха смехотворно ниски.
Разбирайки, че времето минава, а спестяванията се топят, Марина реши да се наеме в отдела на съпруга си. Той я предупреди никому да не споменава, че са женени.
– Разбираш, ще тръгнат приказки, че съм те взел „по втория начин“. Нито на мен, нито на теб ти трябва това.
Още първия ден Витя я остави няколко пресечки от офиса, напомняйки ѝ, че е необходимо поне за известно време да пазят конфиденциалност.
Дали беше вродената ѝ подозрителност, или пък прекомерната му загриженост за таеността, но нещо започна да я тревожи.
Първите няколко дни преминаха леко. Марина, общителна по природа, бързо се сприятели с колегите. Оказа се също, че съпругът ѝ не е особенно обичан там и затова колегите охотно клюкарстваха за него.
Вечер същият този съпруг понякога питаше:
– Как се вписа в колектива? Много ли те разпитват как си попаднала на такава добра позиция? Надявам се, не си споменала, че сме семейство. Ако го направиш, веднага ще започнат сърдити приказки и зависти, ако получиш някакви привилегии.
– Не! Даже напротив – съчувстват ми, че съм попаднала при такъв тиранин и самодържец! В момента дори мен ме е страх да им кажа, че сме двойка.
– Наистина? Ах, че са такива-онакива! – засмя се Виктор.
– Не, ти сериозно ли повярва? Никога не съм те обсъждала с никого. Просто искам по-бързо да вникна в работата, вместо да давам отчет на всички.
– Може понякога да идваш при мен, няма нищо подозрително в това. Помагам на мнозина. Но да не бъде всеки ден, става ли?
– Добре.
Обаче, противно на думите си, Виктор настойчиво игнорираше жена си в офиса, а на редките ѝ молби за помощ винаги реагираше с отказ. С такива погледи я гледаше, че Марина накрая престана да го търси.
Затова пък колегите, които много скоро забелязаха поведението му, изпитаха още повече симпатия към новата си колежка.
– Какво му стана на нашия Балон с теб? На никого не отказва помощ, а на тебе как реагира – очите си ще извади, само защото си го попитала нещо.
– Балон? Защо така? – попита тя, почувствайки обида за съпруга си.
– Просто започнахме работа заедно – приятеляхме си, разговаряхме. А като го повишиха, взе да се държи с нас като с подчинени, даже извън работно време. Имаше период, когато ако някой смееше да го нарече по име, страшно се надуваше! Така му лепнахме този прякор – Балон. Няколко пъти го казахме и се утвърди.
