— Празен цвят си, Людмила. Внимавай, да не ти избяга мъжът. Нито дете имаш. И изобщо. Като остарееш, кой ще ти подаде чаша вода? Кой ще се грижи за теб? Ще си заминеш сама. А моят Игорчо, той е моята надежда. Такова добро дете! Знам, че никога няма да остана сама. Дори сега ще дойде, ще попита: „Мамо, какво да ти донеса? Чаиче? Или може би бонбонче?“. Златно дете расте!
Людмила не се засягаше на това. По душа си беше добра и само отговаряше: — Да, Оленька. Наистина си късметлийка, какво да кажа. Такъв добър син имаш. Не момче, а ангел!
Минаваше времето. При съседката леля Маша децата ѝ пораснаха, изучиха се да станат работници. Дъщерята стана готвачка. И техният дом беше тристайно жилище, в което скоро големият син доведе жена си, а не след дълго се роди и дете.
Олга Ивановна често им гостуваше и в себе си се ужасяваше. Колко народ! Пелени и ританки навсякъде, един върху друг. Вечно парите не стигат. Опашка за тоалетната. А те все на нещо се радват! Ами моят дом! Тишина, уют, домът пълен с блага. Чистота. А Игорчо учи в институт. Ще стане началник.
И така стана. Радостта на майка му нямаше граници. Единствено ѝ тежеше, че мъжът ѝ не доживя да види как синът им стана голям човек. Заставайки на поредния си разговор с леля Маша, Олга Ивановна отново стягаше устни и казваше: — Маша.
Какви са ти тези деца? Обикновени работници! А ти още и се гордееш с тях! За какво, поне да ги беше изучила! Виж моя Игор, какъв възхитителен човек, вече е ръководител.
— Е, та за какво да ги уча, Оля? Сама съм, знаеш. Но те са добри момчета. И професии добри имат. Ето Коленька е шофьор. Разбира от машини дори със затворени очи. Гриша пък е отличен заварчик. А Вася е стругар, всички винаги го викат навсякъде, — казваше с топлина в гласа си леля Маша, хвалейки децата си.
— Ама какво като са работници, прости работници! Как може? Вечно парите не стигат. Свариш една огромна тенджера елда и това ядете цяла седмица. Или борш с кокали. Или палачинки. А ние ядем с хайвер или рибка. А вие ги мажете със свинска мас, ужас! — цупеше се Олга Ивановна.
