Олга Ивановна живееше със съпруга си и сина си в тристайно жилище. Тя винаги изглеждаше достойно.
Беше много поддържана жена, гледаше на всички отвисоко. В ушите ѝ блестяха скъпи обици, пръстите ѝ бяха обсипани с пръстени.
Съпругът ѝ я глезеше. Единственият им син, Игорчо, се радваше на искрената родителска любов. От малък имаше всичко най-добро.
Понякога Олга Ивановна наминаваше на гости при съседката си — леля Маша. С нея уж бяха приятелки. Е, какви приятелки, просто трябваше с някого да общува. Леля Маша беше многодетна майка. Три сина и една дъщеря.
Съпругът ѝ рано си беше отишъл. Тя сама отглеждаше децата. Момчетата се прибираха от улицата оплескани, с обелени колена и мръсни ръчички.
Олга Ивановна осъждаше това:
— Можеше поне ръцете да им измиеш. Невъзпитани са ти. Виж моя Игорчо. Той съвсем не е такъв! Винаги е чистичък, ръцете си мие веднага.
На което леля Маша, усмихвайки се добродушно, отговаряше:
— Та това са деца! Всичко им е любопитно, играят. А аз дрешките ще ги изпера!
Олга Ивановна гордо напускаше двора. Там понякога срещаше друга съседка — Люда. С мъжа ѝ вече бяха прехвърлили четиридесетте. Нямаха деца. Олга Ивановна обичаше да ѝ чете морал.
