Защо дойде? Реши да се правиш на благороден?​

Татяна лежеше по гръб върху одеялото, със скръстени крака. Ръцете ѝ бяха поставени на корема, пръстите ѝ свързани в замък. Гледаше през прозореца, където вятърът люлееше клоните на дърветата, а по синьото небе плуваха малки облачета.​

Как ѝ се искаше да е там, сред дърветата, обляна от слънчевите лъчи, да върви по буйната зелена трева, обръщайки лице към топлината на слънцето, и да гледа в безкрайното синьо небе, леко присвивайки очи, да слуша радостното чуруликане на птиците над главата си…​

Татяна вдигна крак, който застина във въздуха. Там, където трябваше да стъпи, по стръкче трева пропълзяваше бръмбар. Татяна постави крака си на друго място, за да не го смачка. Жълто цвете с тънко стъбло докосна глезена ѝ…​

Татяна изведнъж изрита крака си и отвори очи. Оказа се, че беше задрямала, а това ѝ беше сън. Ех, само да не се беше събудила, да продължи да върви и върви по тревата, далеч, толкова далеч, и да не се връща тук, в болницата, в стаята…​

А преди тя никога не забелязваше такива неща – нито тревата, нито бръмбарите. Не обичаше дъжд и вятър. Все бързаше някъде, тичаше, доказваше нещо на някого. А сега ѝ се искаше този ден да трае безкрайно дълго, и никога да не идва нощта. Защото през нощта е страшно, а сънищата – лоши. Колко е страшно да умираш, когато толкова много искаш да живееш…​

***​

Ранното детство Татяна си спомняше зле, на къси откъси. Значи е било хубаво. Когато тръгна на училище, стана зле. А това, което е лошо, се помни прекрасно.​

Майка ѝ казваше, че от малка е мечтала да се научи да свири на пиано. Но апартаментът им бил толкова малък, че пиано просто не можело да се вмести вътре. Затова искаше мечтата ѝ да осъществи Таня. Майка ѝ я записа в музикално училище и дори купи пиано.​

Може ли човек да прехвърли мечтата си на дете, а после да го принуди да я осъществи? Таня ненавиждаше пианото. Не можеше да понася гамите, минорите и мажорите. Но, за да не разстройва майка си, ходеше на уроците, а след това дори завърши музикалното училище. Когато идваха гости, майка ѝ я караше да изсвири нещо и с гордост гледаше към тях. А когато Таня сбъркаше, майка ѝ започваше да се мръщи.​

— Трябва да учиш добре, за да не ме е срам от теб — казваше майка ѝ.​

Рядко ѝ оставаше време да играе с приятелките си в двора. Майка ѝ веднага я викаше да се прибира, да се залавя с уроците или с пианото. Таня не искаше да си тръгва, но знаеше, че ако закъснее дори малко, майка ѝ можеше да я накаже и да я принуди да свири на пианото два часа вместо един.​

Заради всяка тройка Таня плачеше. Майка ѝ се караше и я плашеше, че ако Таня не влезе в университет, ще стане чистачка и ще пълзи по пода с мокър парцал. Така Таня започна да се страхува от чистачките като от огън.​

Тя старателно изписваше буквите в тетрадката си, за да бъде почеркът ѝ красив. Наизустяваше скучни параграфи по история и география. През лятната ваканция четеше всички книги, които учителката по литература ѝ препоръчваше. Живееше не за себе си, а заради майка си, за да може тя да се гордее с нея.​

След училище Таня влезе в университета, който избра за нея майка ѝ. Почти веднага се влюби и на четвъртата година се омъжи, за пръв път въпреки волята на майка си. Най-накрая се махна от майка си, от нейния контрол и изисквания. Таня не подозираше, че да живееш със свекърва е още по-лошо. Изискванията не изчезнаха, просто се промениха. Сега я упрекваха за несмита навреме посуда, пресолена супа, затова че е забравила да купи мляко или е донесла грешния вид сирене от магазина.​

— Нямаше го. Казаха ми, че този е дори по-добър — оправдаваше се Таня.​

— Този е по-скъп. Още не изкарваш пари, за да купуваш скъпи неща. А какво, трудно ли беше да отидеш в друг магазин? И пода ли не си измила?​

— Вчера го измих — отговаряше Таня.​

— А праха? Не се сети да го избършеш? Винаги всичко трябва да ти се казва. Нищо не виждаш сама.​

— Избърсах.​

— А на шкафа? Там има цял килим от прах. Казах на Славик, че ще си патиш с тая мързеливка. Ако родиш, даже не се надявай, че ще гледам детето. Малкото, че живеете на мой гръб, ама и дете искате да ми натрапите? Няма да стане — казваше свекървата, поклащайки пред лицето на Таня показалец. — Цял живот търпях пиянските безчинства на бащата на Славик. Сега искам да поживея за себе си.​Таня тихо плачеше нощем, облегнала глава на рамото на мъжа си. Той я успокояваше, галеше я, обещаваше да поговори с майка си и да издържат. Щом получат дипломите си, ще си намерят работа и ще се преместят на квартира.

Но нищо не се променяше. Мъжът ѝ се оказа също толкова подчинен на майка си и несигурен в себе си, както и Таня. Затова, когато разбра, че е бременна, просто направи аборт, без да каже на никого.

Къде с дете? При майка му ли? Тя всеки ден ще я упреква, че не е послушала, че е избързала да се омъжи за първия срещнат. Могла е да живее като госпожа, без да бърза, и да избира измежду нормални момчета. А сега какво? Таня като че ли чуваше любимата ѝ фраза: „Разочарова ме…“

После свекървата се омъжи за стар приятел, когото познаваше близо четиридесет години. Тя се премести да живее при него, като милостиво разреши на младите да останат в нейния апартамент. Таня непрекъснато се притесняваше, че свекърва ѝ ще се върне, и безкрайно миеше съдовете и чистеше пода.

Но свекървата не се върна. И Таня най-накрая се отпусна. Със Славик завършиха института и започнаха работа. Минаваше времето, но Таня не забременяваше. Мъжът се притесняваше и настояваше да се изследва. Един ден тя не издържа и му каза, че е направила аборт.

— Защо не ми каза? – крещеше Славик.

— А какво щеше да направиш? Ти нито веднъж не ме защити пред майка си. А тя така или иначе щеше да ме принуди да го направя.

Изглеждаше, че животът им все пак ще продължи, но те започнаха да се карат непрекъснато. Славик се обличаше и излизаше от дома. После каза, че има друга жена, която чака дете от него. Таня си нае квартира и се изнесе.

А какво да направи? Тя не можеше да събере куфара и да изгони мъжа си. Това е неговият апартамент или, по-точно, на майка му, и Таня нямаше нито право, нито власт да остане там.

Когато разбра, че Славик има болно дете, в началото почувства злорадство. Така му се пада. Съдбата го наказа за предателството му, за това, че не я защити пред майка си. За нейния аборт. Нека сега да отглежда болно дете, да страда и да се гневи на съдбата, на любовницата си, която му роди болен син. И нека свекърва ѝ глези новия си мъж, да готви, да чисти и да бърше прах до края на дните си. И никога да не види здрав внук.

Но после Таня срещна Славик. Той бързаше от магазина с пълна торба с покупки и изглеждаше ужасно. Някак си смазан, измъчен. Той мина покрай нея, погълнат от мислите си, без дори да я забележи. Стана ѝ жал за него. Все пак го беше обичала…

После майка ѝ се разболя. Таня трябваше да се грижи за нея. Отново започнаха упреците. Но този път Таня не се поддаде и каза, че ако майка ѝ не спре, тя ще си тръгне. Майката беше зависима от дъщеря си и замълча. И за това – благодаря.

След смъртта на майка си Таня остана сама. Но не можеше да живее в апартамента, задушаваше се от спомените. Усещаше, че майка ѝ я наблюдава, следи всяка нейна крачка. Размени апартамента за едностаен с доплащане.

Самата тя направи ремонта и се радваше. Ето, сега ще започне нов живот. Сега тя ще е господарка на себе си, няма да зависи от никого, няма да понася забележки. А може би дори ще се омъжи. После.

Но това „после“ не дойде. Вместо това дойде страшна диагноза.

— Нима това е краят? Та аз нищо не съм видяла, никъде не съм била. Не мога да умра! Ще ме излекувате, нали? Съвременната медицина има огромни възможности, лекарства. Аз още не съм на четиридесет. Искам да живея! Кажете, няма ли да умра? – крещеше тя в кабинета на лекаря, молейки го за надежда.

Той я гледаше уморено и само свиваше рамене.

— Ние не сме богове. Правим каквото можем, но… Вие сте млада, надявам се, че ще имате повече късмет от останалите.

Някой ѝ препоръча да отиде в храма. Свещеникът я слушаше със съчувствие и ѝ каза, че всичко е в Божиите ръце, че всички ще умрем – някои по-рано, други по-късно. Трябва да се молим за прошка на греховете и да простим на тези, които сме обидили…

Таня не искаше да умира преди другите. Не искаше да прощава на онези, които я бяха наранили. Защо Бог я наказваше нея, а не тях? Нямаше да се моли на такъв Бог.

След операцията тя на всеки три седмици влизаше в болница за пореден курс химиотерапия. С надежда и страх очакваше следващото изследване.„Защо да живея? За какво? До кога ще умирам от страх, всеки път чакайки резултатите от анализите и скенера? По-добре е да умра веднага“, — често си мислеше тя.

***

Таня гледаше през прозореца. Люлеещите се от вятъра върхове на дърветата и облаците по небето вече не ѝ носеха радост. Някой влезе в стаята. Тя дори не обърна глава. Никой не я посещаваше. Нямаше кой.

— Таня, — внимателно я повика мъжки глас.

Лекари и медицински сестри обръщаха към пациентите с фамилиите им. Тя дори не разбра веднага, че се обръщаха към нея, помисли, че ѝ се е причуло.

— Таня, — повтори гласът малко по-силно.

Тя обърна глава и видя Славик. Така го наричаше майка му. И Таня също започна да го нарича така, но не с нежност, а с ирония. Бе остарял, косата му бе оредяла, а на слепоочията му бе побеляла.

— Позна ли ме? – усмихна се той. – Донесох ти портокали и сок. — Той повдигна и ѝ показа торбичката.

Таня мълчеше. Славик остави торбата на нощното шкафче до леглото ѝ.

— Как разбра? — тя неохотно отвори устни.

— Съседката ми каза, че те е видяла. Мъжът ѝ е в същата болница. Ти как си? Какво казват докторите?

— Защо дойде?

— Как защо? Ние не сме непознати. Хапни портокалите. Пробвах ги, сочни и вкусни са. — Той огледа стаята. Две жени си шепнеха, трета четеше книга. — Да излезем навън? Времето е хубаво, видях, че пациентите се разхождат.

— Не искам — каза Таня и се обърна към прозореца. Не ѝ се разговаряше със Славик. За какво да си говорят? Всичко вече е минало. Той, макар и уморен от живота, беше жив и здрав, а тя чакаше смъртта. Нямаше за какво да говорят.

— Какво да ти донеса?

Таня мълчеше.

— Тогава ще тръгвам? Утре ще дойда.

— Не идвай — каза тя на гърба му.

Таня полежа още малко, после извади един портокал от торбата. Толкова ярък, сякаш от предишния живот. Тя си спомни вкуса му и устата ѝ се изпълни с лепкава слюнка. Таня набързо го обели, отчупи резенче и го сложи в устата си, захапа го със зъби. Почувства кисело-сладкият вкус на сочната сърцевина и затвори очи от удоволствие. Преглътна. После изяде още едно резенче. Струваше ѝ се, че всяка клетка в тялото ѝ се изпълни с живот.

Вечерта тя изяде още един портокал. Гаденето отстъпи. На следващия ден излезе навън. Мина по болничния парк, седна на една пейка. Затвори очи и слушаше птиците. Под дърветата беше прохладно. Но колко приятно беше да усеща с кожата си докосването на лекия ветрец.

— Таня, здравей, — прозвуча наблизо.Тя отвори очи и веднага ги присви. Слънчев лъч се прокрадна през листата и директно я ослепи.

Славик застана пред нея, така че да я закрие с тялото си от заслепяващото слънце.

— Така по-добре ли е? Как си?

— Нищо. А ти?

— И аз съм нищо. Лида ме напусна. Синът ни почина.

— Да ти съчувствам ли или да се радвам за тебе? Защо дойде? Да се правиш на благороден?

— Защо така? Идвам с чисто сърце… Почти сме роднини. Донесох още портокали и плодов сироп в буркан.

— Кой го е варил, майка ти ли?

— Обиждаш ме, сам го направих. Кога ще те изпишат?

Татяна сви рамене.

— След два дни.

— В колко часа? Ще те откарам до вкъщи.

— Добре. Студено ми е — каза Татяна и стана от пейката. — Не ме изпращай. Засега се оправям сама. — Тя се запъти към болничната сграда, без да се сбогува.

„Защо така с него? Пострадал е доста“, помисли си тя, но после се скара на себе си. „Навреме трябваше да ме жали, да ме защити от майка си, да ми позволи да родя. Щяхме да живеем тримата или дори четиримата. Нямаше да изневери, нямаше да се роди болно дете… Навреме. А сега нищо не може да се промени.“

Той я закара вкъщи, изпрати я до апартамента. Постоя малко пред вратата, но Татяна не го покани да влезе и затвори вратата пред него. В апартамента всичко беше по старому. Хладилникът — празен.

„Трябваше да го помоля да отиде до магазина. Е, добре. Ще поседя малко и ще отида сама.“ Татяна седна на дивана и облегна глава на облегалката. От антрето се чу приглушен звук на телефона. Въздъхна, изправи се и отиде до антерето, където беше оставила торбата с вещи.

— Не се сетих веднага… Може би да отскоча до магазина? — попита Славик.

На Татяна ѝ се искаше да го отпрати. Защо се е прилепил? Греховете си изкупува ли? Но нямаше никакви сили да отиде до магазина сама.

— Да, ако можеш — каза тя.

След четиридесет минути Славик донесе хранителни продукти.

— Какво да приготвя — елда или ориз? — попита той.— После. Чай искам — каза Таня. — В болницата ми даваха някаква кафява водичка.

След чая тя легна на дивана.

— Ти върви. Аз ще поспя — каза тя.

Славик я зави с одеяло. Когато се събуди, той седеше до нея.

— Защо седиш? Няма да ти простя. Всичко е заради теб. Ако не беше ти… — каза тя, задавяйки се в кашлица.

Славик излезе, но на следващия ден отново дойде. Сготви елда, направи лека салата. После убеди Таня да излязат на разходка. Тя се дърпаше, но той настоя. Разхождаха се из малкото паркче до дома, хванати под ръка, сякаш бяха двойка. Тя все още беше слаба след болницата.

— Ще се оправиш, ще видиш — й говореше Славик.

Таня му позволи да бъде до нея, да се грижи за нея. И се оказа, че е доста приятно някой да се грижи за теб, без да иска нищо в замяна.

Три седмици по-късно тя отново постъпи в болницата за поредния курс на химиотерапия. Преди това си направи изследвания и КТ.

— Изненадвате ме. Макар че знаех, че ще успеете — каза лекарят. — Имате значително подобрение. Мисля, че скоро химиотерапията може да бъде прекратена. Но не се отпускайте, следвайте стриктно препоръките.

Този курс мина по-леко от предишните. Славик идваше с портокали, подкрепяше я, вярваше в нея. Тя свикваше с присъствието му, очакваше го. Казват, че болката и трудностите се преживяват по-лесно, когато си с някого. Въпреки това понякога обидата в нея излизаше на повърхността, тя му говореше грубо, гонеше го. Но всеки път той се връщаше.

Понякога тя го молеше да остане вечерта. След вечеря гледаха телевизия заедно – комедии или романтични филми с щастлив край. Таня често полагаше глава на рамото му и заспиваше така. Той не се движеше, чакаше я да се събуди.

Един ден той предложи да отидат на вилата. Свекървата не ходеше там – с новия си съпруг имаше голяма къща с огромен двор. Вилата беше изоставена. Таня седеше на пейка, облегнала гръб на стената на къщата, нагрята от слънцето. Дишаше чист въздух и гледаше как Славик коси тревата.

После пиха чай навън. Славик покри краката й с одеяло, сложи някаква кутия, която служеше за маса. Обеща догодина да засади цветя и да направи беседка.

— Представяш ли си? Ще гледаме цветята, ще се наслаждаваме на аромата им и ще пием чай.

Таня се съгласяваше, не спореше. Прегледите показваха подобрение. Но това още не беше оздравяване. До следващата година трябваше да оживее. По-добре да не мечтае, за да не плаче после от разочарование и безнадеждност.

Миришеше на прясно окосена трева. Седяха един до друг на пейката — бивши съпрузи, преминали през любов и раздяла, допуснали грешки, опитващи се да простят един на друг.

А може би съдбата им дава втори шанс – да се променят, да поправят живота си и този на другия? Защо пък не…

„Няма значение какво е пробудило човека, важното е, че се е случило. Трябва да се дава шанс за нов живот, а не да се хвърлят камъни за грешките от миналото“ — Елчин Сафарли.

„Никой от нас не е имунизиран срещу грешки. Всеки може да се подхлъзне: да каже нещо на гореща глава, да постъпи необмислено, да обиди, без да разбере… И въпреки че не всичко може да бъде простено, понякога човек просто се нуждае от шанс, защото именно един малък шанс може да промени цял живот…“ — Олег Рой.

Дереккөз