— Ами апартамента?
— Сети се! Отдавна е продаден!
— Как може така, мамо? — тихо попита Павел. Майка му не отговори нищо и отмести погледа си.
…Павел и Савелий — братя. Израснаха в съвсем благополучно семейство с добър доход. По едно време родителите им започнаха да обмислят закупуване на апартаменти за синовете си. Разговорът започна баща им, Василий Романович.
— Надя, трябва да се замислим за жилище за децата ни. Не всички, разбира се, се занимават с тези неща — децата им растат като трева на полето. Гледай, като при моя колега Андрей. Всички се тъпчат в един едностаен апартамент. Три деца! За какво мислиха? Пари никога няма, камо ли да спестяват или заделят, трудно им е изобщо да живеят! А като пораснат тримата синове, къде ще се ширят? Пак у родителите си? И жени ще водят там? А Андрей се усмихва невъзмутимо и казва: „Ще дойде ден, ще има и хляб.“ Някак си ще се подреди с времето, да бе… Ама аз не искам така. Децата ни да нямат нищо свое. Трябва да мислим с главите си. Жилищният въпрос е много сериозен. На старини ще искаме спокойствие, тишина с теб. Сега е моментът да се погрижим за това.
— Съгласна съм, Вася. Ще спестяваме, какво да правим… Правилно мислиш — отговори Надя.
Родителите им се стараха, работеха усилено и успяха да осигурят по един едностаен апартамент и за двамата си сина. Разбира се, трябваше да затегнат коланите, да се лишат от почивки и да вземат допълнителна работа, но мисълта за спокойна съвест и мирни старини ги топлеше.
— Нямате за какво да ни обвинявате или да се сърдите. Дадохме ви всичко, което можахме, а оттук нататък сами се оправяйте — каза Василий Романович, подавайки ключовете за апартамента на по-големия син Савелий. По-малкият, Павел, все още живееше с родителите си. След време и той се изнесе. Братята завършиха образованието си и създадоха семейства.
При Савелий децата започнаха да се появяват едно след друго. След първия син не бяха минали и две години, когато се родиха близнаци. Семейството на Савелий стана многодетно.
А Павел и съпругата му Ели нямаха деца. Първоначално не искаха, но после се появиха здравословни проблеми и започнаха да се лекуват. Надежда Игнатиевна постоянно разпитваше сина си — кога най-накрая ще има внуци. Първо той се измъкваше с шеги, но майка му не спираше, а даваше пример със Савелий.
Още от детството си Павел се опитваше да се конкурира със Савелий за родителската любов. Дали си въобразяваше, или беше истина, но постоянно имаше чувството, че не получава достатъчно. Струваше му се несправедливо. На десет години веднъж попита майка си:
— Защо Савелий има толкова много снимки като малък, целият албум е пълен, а мои почти няма? Защо не сте ме снимали?
— Ами… просто тогава периодът беше труден. Когато ти се роди, баща ти загуби работата си, аз бях с вас двамата, пари нямаше никакви, не знаехме как ще оцелеем. Не ни беше до снимки, сине.
— А после? — не отстъпваше Павел.
— После пак нямахме време, разбираш ли?! Баща ти работеше ден и нощ, за да ви осигури всичко! Не задавай глупави въпроси! Имаш снимки от училище — какво повече искаш?
Павел отиваше да плаче в банята или тоалетната. Такава му беше навикът. В двустайния апартамент, в който живееха четирима, беше тясно и нямаше лично пространство. Едната стая беше за родителите, другата — за децата. Там не можеше да се плаче. Савелий веднага щеше да го осмее. И не можеше да се оплаче на майка си, защото знаеше, че тя ще го защити и ще каже на Павел:
— Не се бъркай навсякъде! Всяка пробита каца да запушиш ли си тръгнал?
Такива думи го нараняваха още повече. Какъв ли пък досадник беше той? Да, беше по-разговорлив от мълчаливия и суров Савелий, но това лошо ли беше? Да не смееше дори дума да каже или въпрос да зададе? Беше му много обидно…
