След това, покривайки гърдите си с плед, обърканата Мария каза:
— Благодаря. Беше много навреме. Само че, нека забравим това, става ли?
— Както кажеш, разбира се! И на никого, нали?
— Боже… Олег! На колко години си?
— Тридесет и една.
— Ох… а аз съм на четиридесет и три!
— Глупости. — изсмя се той.
Данила Ермаков се събуди във всекидневната, на неудобен диван. Изправи се. Оправи го. Отиде в кухнята. Търсеше с какво да закуси, но сякаш нарочно не му бяха оставили нищо. Нито жена му, нито дъщеря му. А те какво ли ядат?
Поредният опит за помирение се беше провалил. Може би напразно се опитваше да залепи нещо, което вече няма как да се сглоби обратно. Пъзелът вече не съвпадаше. Навик… струваше ли си това толкова усилия и страдания? Данила намери някаква меденка, захапа я и излезе от кухнята…
Маша никога не би предположила, че случайната близост в друг град може така да я разсее от любовните страдания. Чувстваше се… двусмислено. Понякога се упрекваше със сурови думи. Друг път се вслушваше в себе си и се радваше, че вече не я боли в гърдите. Изчезна, отмина онова изтощително усещане, с което беше летяла за Сочи.
Олег замина, без да чака брат си и жена му. Маша прикри следите от тяхното пиршество и разврат. На следващия ден Даша и Игор пристигнаха, а сестра ѝ я поведе на разходка по крайбрежната алея. Седяха в едно кафене.
— Та какво стана при теб?
— Знаеш ли… нищо не стана. Всичко ми е наред.
— Така ли? — разочаровано проточи Дария. — Мислех, че ще има нещо интересно… например, Ермаков да се е появил.
— Ермаков няма да се появи. Той е страхливец.
— И какво? Така и не сте имали нито една среща? Колко години се познавате вече?
— Пет… добре, една имаше. Първа и последна.
— Аха! Все пак е имало? Разказвай… — развълнува се Даша.
— Ще ти разкажа. Така или иначе няма да ме оставиш на мира, нали?
— Да. Тоест, не, няма да те оставя, разбира се!
Маша се върна в столицата, чувствайки се различно. Всичко за Данила беше разказала на сестра си, но за Олег – беше ѝ неудобно. И какъв беше смисълът?! Видели се за пръв път от десет години, и още десет най-вероятно няма да се видят.
На летището тя включи телефона си и видя девет пропуснати обаждания… от Данила Ермаков. Имаше и съобщение от него: „Маша, здравей! Можем ли да се видим?!“ Маша спря, отстъпи настрана, за да не пречи на потока от хора. Тя отговори без колебание: „Не. Това беше последната ни среща.“ Мария блокира Данила и изтри номера му. Тя беше сигурна: постъпва правилно. Може би за кратка секунда сърцето ѝ трепна и сякаш се опита да я спре, но тя не позволи на това чувство да се разгори.
Ескалаторът отвеждаше Маша нагоре. В слушалките ѝ звучеше музика. Там Данила Ермаков пееше за любов, но определено не за нея. Не за Маша. Тя слушаше с предишното възхищение, но без трепет. И това беше победа.
