– Аз съм с кола. Мога да те закарам.
Маша кимна.
– Наистина ли? – попита той.
– Да, разбира се, ще тръгнем.
Те тръгнаха. В неделя следобед напуснаха областта; до столицата стигнаха привечер. Точніше, през нощта. Данила спря колата пред дома на Маша и остана да седи мълчаливо. Гледаше право напред. Тя събра смелост:
– Ще влезеш ли?
Той се обърна. Погледна я:
– Може ли?
– Може. Сама съм.
– Наистина ли?
– Така се случи. – повдигна рамене Маша.
– Как стана така?
– Знаеш ли… И аз не искам да се оплаквам.
Те отидоха в нейния дом. Там ги обзе нещо – дали страст, дали лудост. Всичко се случи бързо, стремително. По-добре, отколкото Маша можеше да си представи в своите несмели фантазии. Вълна на безгранично щастие я заля. Дори лицето на Данила просветна. Останалата част от нощта прекараха на кухнята – пиеха вино, а той тихо свиреше на нейната китара. Толкова тихо, че да не ги чуят съседите, упаси Боже.
Спаха за кратко. Сутринта Данила трябваше да тръгне и дълго я прегръщаше пред колата – тя го изпрати до улицата. На нея не ѝ пукаше какво ще видят или мислят съседите.
– Ще ми се обадиш, нали? – попита тя, като беше скрила носа си в рамото му.
– Разбира се! – каза Данила. – Ще ти се обадя. Дори да не си го помисляш…
Той тръгна. Маша се върна в апартамента си, легна на леглото. Миришеше възглавницата, на която беше спал, като глупачка. Усмивката ѝ не слизаше от лицето. Господи, тя е на четиридесет и три! Възможно ли е подобно щастие?!
Данила седна в колата и включи телефона си. Нищо. Нито пропуснати обаждания, нито съобщения. Изруга, запали двигателя. Лицето му отново стана мрачно.
За Маша започнаха дни на чакане. Той не се обаждаше! Тя няколко пъти наби номера му и затваряше. Отново. И отново. И отново. Когато мина цяла седмица, Маша най-накрая се реши. Наби номера и зачака. И дочака… кратки сигнали. След няколко опита да се свърже, Маша разбра: той я е блокирал.
За всеки случай му написа няколко съобщения – нищо. Нищо. Съобщенията не се изпращаха. Сигурно беше блокирана, какъв беше смисълът да проверява пак и пак? Маша почувства такава болка в стомаха си, че едва не се сгъна на две от изненадата. Внимателно седна на стол и позвъни на сестра си:
– Дашка, може ли да дойда при теб?
– И здравей на теб! – каза сестра ѝ. – Какво се е случило?
– Нищо не се е случило! Мога ли да дойда?
