Антон никога не беше доволен от живота на Маша. Въпреки че навремето се беше влюбил именно в онова момиче, което пееше с китара на Арбат. Антон беше с година по-голям от Маша. Млади и влюбени, те бързо се влюбиха, бързо се ожениха. А девет месеца по-късно се роди Костя…
Мария се запозна с Данила на летен музикален фестивал. Рок фестивал. Бяха чували един за друг и преди, но някак си беше останало само като слухове, това беше първо. И второ – той имаше семейство, тя също. Всичко в живота им изглеждаше логично и правилно. Как би могъл да се появи интерес един към друг?
Не, песните на Данила Маша ги беше слушала. И то с възхищение. Но своята музика тя не смяташе за нещо особено – просто песнички с китара. Три „блатни“ и един баре акорд. Добре, не три – пет. Данила обаче беше сериозен музикант. Той пееше, а в инструменталните паузи свиреше на китара мелодии, които те оставяха без дъх. Как да не слушаш това? Машата изпълваше горчиво недоумение защо толкова талантлива музика остава скрита… малки концерти и малки рок фестивали, организирани от ентусиасти, не се броят.
Малко преди фестивала, съпругът й заяви на Маша, че заминава. И че Костя също заминава с него.
– Къде заминавате? – съвсем не разбра Мария.
– Как къде? От теб заминаваме, глупачке! Костя вече почти е на осемнадесет. И той се е изморил от твоя… артистичен хаос.
Антон никога не беше доволен от живота на Маша. Въпреки че навремето се влюби именно в момичето, което пееше с китара на Арбат. Антон беше с година по-голям от Маша. Млади и влюбени, те бързо се ожениха. А след девет месеца се роди Костя. Маша беше на двадесет, когато на бял свят се появи техният син. Антон – на двадесет и една. Той й беше обещал да я обича, да я подкрепя във всичко. И ето, осемнадесет години тя живя с мечтата, че някой ден ще стане повече от просто певица в трето ниво на ъндърграунда, която събира пари в шапка на концертите. В повечето случаи в шапка – понякога имаше истински билети. Но за осемнадесет години Маша не успя да излезе извън рамките на малки клубове и кафенета.
– Антон, полудя ли? – каза тя тъжно. – Или си намерил друга? И защо завличаш сина ни със себе си?
– Маша… просто мислех, че ще пораснеш.
И, всъщност, те наистина си заминаха. Костя, който беше пораснал в здрав гигант с височина 1,88 метра, прегръщаше майка си и казваше:
– Ще те посещавам на гости!
– Защо не останеш? Добре, нека той си върви… а ти накъде?
– Мамо! Имам университет. Всичко е сериозно.
Да. Вероятно тя наистина така и не порасна. Щом дори синът й се страхува, че начинът й на живот може да му попречи да учи в университета. Голям университет! Маша и сама го беше завършила някога. Нито музиката, нито раждането на Костя й попречиха. Макар че майка й, докато беше жива, често казваше, че висшето образование е единственото постижение на Маша. Никой не я разбираше!
Единствено сестра й Даша я разбираше. Малката й сестра. Но тя се омъжи и замина за Сочи. Сега единствено ако Маша я посещаваше там, защото Даря не стъпваше обратно в столицата и повече не ходеше на концертите на по-голямата си сестра. Но поддържаха контакт, доколкото можеха. Просто… дистанционната подкрепа не е същото.
А Маша имаше няколко прилични стихове в песните си. Това не е ли постижение?!
„Вървят по релсите влакове
Свързват градовете,
Сърца и души.
Гори студена звезда,
Зове влюбените в неизвестното,
Гори над сушата…“
Така че, на този фестивал Маша пристигна в напълно разбито състояние. Как иначе трябва да се чувства човек, на когото животът се е сринал? Тя така и не разбра накъде си е тръгнал Антон и при кого. Той я изостави, когато тя въобще не очакваше нищо подобно…
На фестивала я споходи късметът да се запознае лично с Данила Ермаков. Той беше с три години по-млад от нея, много красив – черна коса, кафяви очи. Магията на неговата музика отблизо… не, на сцената всички свиреха и пееха – това беше ясно. Но вечерта се събраха, запалиха огън и Данила пя цялата вечер – а изглеждаше неуморен. Маша седеше на земята срещу него и погледите им постоянно се пресичаха. В тези моменти на Мария й се струваше, че Данила пее само за нея. Лековитата музика проникваше като кръв през кожата, зашивайки душевните рани… защо, по дяволите, такъв талантлив човек живее, на практика, по същия начин като нея?! Той нямаше онези три акорда и едно баре – той беше виртуоз…
