Вера тогава се разсмя, сякаш мъжът ѝ не нещо сериозно, ами глупост беше предложил.
– Сестра ми за нищо на света няма да си тръгне. И я разбирам.
– Ще избяга сестра ти от тук, заедно с дъщеря си. Петите ѝ ще светят, само гледай. Вече се оплакват колко им е тежко и мъчително тук. На мен пък ми е удоволствие да правя нещо с ръце. Изморих се от офиса. От умствената работа си почивам на земята, работейки с ръце. Но те…
– Тежко им е, защото пари няма. Ако имаха пари, Олга нямаше да се оплаква. Физически труд в завода ѝ стига.
– Остави! Да държиш къщата чиста, пари не трябват.
Вера само махна с ръка. Какво ли разбираше мъжът ѝ… Наистина ѝ беше тежко на Оля. Родителите им отдавна си бяха отишли. Починаха от старост. Сутринта ги намери Оля – прегърнати лежаха. Вера се упрекваше, че след омъжването си рядко ги е посещавала. Е, рядко – стараеше се всеки месец да идва с пренощуване. Мъжът ѝ тогава оставаше при майка си – така се бяха разбрали. Родителите си много обичаха. После Вера забременя. Пътят до селото ѝ стана по-труден – ужасно ѝ ставаше лошо в колата. Родителите започна да вижда още по-рядко, появиха се и други грижи.
След погребението Вера дълго се обвиняваше, че Оля се грижеше за майка им и баща им, а тя дори не успя да се сбогува. Много ѝ липсваха. За щастие до нея бе мъжът ѝ, който я подкрепяше, утешаваше. Оля обаче остана сама с мъката си. И за това Вера също се чувстваше виновна. Опитваше се да компенсира това както можеше – с пари. Вера и Славик не изпитваха недостиг на средства. Той ръководеше верига хотели, а Вера работеше като счетоводител. Работата ѝ позволи да работи отдалечено. Оля обаче всеки ден пътуваше до завода. Там срещна мъж, от когото по-късно забременя и роди дъщеря – Арина. Мъжът се оказа женен и отказа да напусне семейството си. Оля не се намеси в брака му, не каза нищо на жена му, не го даде на съд и гордо заяви, че ще се справи сама. Вера смяташе това за глупост.
– Не искаш да му разрушиш семейството, но как смяташ да живееш и най-важното – с какво?
– Някак ще се справя. Не е кой знае колко трудно да отгледаш дете. А той нека живее и се мъчи с мисълта, че някъде расте детето му.
Вера, чийто син вече ходеше на училище, направо се смути.
– Да възпиташ дете е труд. Дори не си представяш какъв. Сега докато е малко не изисква много пари. Но когато почне да расте… А работата? А когато се разболява?
– Не можеш да ме убедиш да правя аборт. А моето дете ще живее така, че другите да му завиждат.
Оля отгледа сама дъщеря си, без да се вслуша във Вера. Дори не общуваше с нея дълго време. Обиждаха я думите за аборта. Вера накрая съжали, че изобщо й го е предложила. Но щом видя малката Арина, ѝ стана мъчно, почувства се като чудовище. Тогава заряза скарването и отиде с подаръци. Купи за племенничката хубава количка, играчки, всевъзможни масла, кремове, пелени, ваничка, дрехи. Оля в началото подхождаше високомерно, сякаш не иска благотворителност, но постепенно омекна. Много ѝ беше липсвала сестра ѝ, а и общуването ѝ недостигаше. Оттогава Вера започна да посещава редовно сестра си, вземайки със себе си мъжа и сина си.
Обичаше времето, прекарано с Оля в родната им къща. Сякаш се връщаше в безгрижното си детство.
Обожаваше да седи на пейката, направена от баща ѝ, и да разглежда дърветата, храстите, лозето. Душата й се изпълваше с надежда, че най-хубавите моменти предстоят. Искаше ѝ се да живее, да твори, да мечтае. Мъжът ѝ чувстваше същото. На него къщата на родителите на Вера му напомняше на бабината му къща, където като малък прекарваше цяло лято в селото. Селото отдавна вече го нямаше, на негово място бяха построили вилно селище, но спомените и усещанията още бяха живи в сърцето му.
От това време започнаха да помагат на Оля, празнуваха заедно. Сестра ѝ постоянно се оплакваше от липса на пари. Племенницата мърмореше, че живее като нищожество в голяма дървена барака. Често упрекваше Вера, че тя живее в просторен апартамент и не се нуждае от нищо. С тези доходи би могла и за тях да се погрижи. Вера не обръщаше внимание на думите ѝ. Макар че дълбоко в себе си разбираше, че има нещо в тези забележки. И сестра ѝ вече се оплакваше от същото. Значи го обсъждаха. Завиждаха. Това се потвърждаваше и от отдалечаването им една от друга. Веднъж Оля каза, че иска да продаде родния им дом и да се премести в града. Но нито средства, нито време имаше. Вера още преди години се беше отказала от своя дял в полза на сестра си, затова мислите на Оля я ужасиха.
– Не продавай! Как може?!
– А как да живея тук? Ето – вчера прозорецът се пукна. Не мога да го сменя, а да се живее в такива условия е отвратително. Къщата пада и се разрушава.
Тогава Вера даде на Оля пари. И по-малката сестра, осъзнала, че е намерила ахилесовата пета на Вера, започна да иска пари така.
Апетитът растеше.
Родният дом беше много скъп на Вера. Ангажираше се там, почиваше и си възвръщаше силите.
