– Бабо! – извика племенницата на Вера. – Стара, безсрамна и алчна бабо! Скоро съпругът ти ще те напусне. Вече има към кого да отиде… например, към моята…
Вера изобщо не се обиди. На своите четиридесет и пет години тя не се чувстваше стара. Със същия успех племенницата можеше да я нарече крава. И дори тогава Вера нямаше да се почувства като крава. На викането излезе сестра ѝ Оля.
– Арина, марш в стаята си! – по-скоро помоли, отколкото заповяда тя на дъщеря си, без да ѝ даде възможност да довърши.
– С удоволствие – племенницата хвърли злобен поглед към леля си и излезе.
Вера уморено потри очи и погледна към сестра си. Оля вдигна рамене.
– Не знам какво да правя с нея. Напълно се е изплъзнала от контрол. Още щом стана на четиринадесет, сякаш полудя. Дали някой я е проклел? Дори мисля да отида при отец Иван. – Оля се засмя, опитвайки се да прикрие притеснението си.
Вера се постара да прикрие усмивката си. Днес беше чула достатъчно от племенницата, за да си направи изводи.
– Недей да мислиш, че изпитва някаква особена неприязън към теб. Просто отвратителен характер. Явно е взела нещо от рода на баща си. Гените не можеш да ги смачкаш с пръст, и оттам ѝ извират тези дяволи. С мен разговаря също толкова рязко. А аз съм ѝ майка. Не знам какво да правя – Оля седна до сестра си на пейката, взе сгънато одеяло и го наметна на раменете си. – Недей се обижда на глупостите, които е наговорила.
– Аз не се обиждам – Вера погледна часовника. – Само отбих за малко. Исках да поговорим.
Оля се притесни.
– Ето на… Току-що дойде и вече си тръгваш. Все пак се обиди. Какво да правя с Арина, изобщо не разбирам… Сега ще я доведа, нека се извини. Моля те, Вера, не се обиждай на едно дете. На тази възраст е. Нито е вече малка, нито е възрастна. Хормоните бушуват, а глупава глава покой на езика не дава.
– По-малко откровения пред дъщеря ти – въздъхна Вера. – Така може богатството и благополучието на леля ѝ и да не я дразнят толкова.
Оля пребледня.
– Не разбирам за какво говориш – поклати глава. – Но виждам, че си го взела на сериозно. Какво ти наговори моята Арина?
Вера не пожелаваше да отговаря, да обяснява или да се впусне в разговор. Не искаше да се скара.
– Ще ми направиш ли кафе? Не слагай много захар. Само една лъжица.
– Разбира се, разбира се – забърза сестра ѝ.
Вера я погледна в гръб и се огледа. Имаше хлад. Все пак беше краят на октомври. Но на чист въздух ѝ беше добре, дори по особен начин магично. Дворът, макар само шест декара, беше преобразен. Листата на дърветата – жълти, червени, зелени, оранжеви – вече бяха опадали. Природата търпеше необратими промени. И Вера се замисли, че и в собствения ѝ живот нещо започва да се променя. Тя взе тефтера си, откъсна лист и написа една сума. Сгъна листчето, чудейки се дали постъпва правилно.
Когато гостуваше на сестра си, Вера се чувстваше като у дома. Оля живееше целия си живот в родния дом заедно с дъщеря си. Често се оплакваше, че е уморена да се занимава с къщата, и ако имаше пари, щеше да залее двора с бетон, за да не расте дори една тревичка. Оля не се грижеше за градината – нямаше желание, нито сили. Племенницата Арина пък непрекъснато викаше колко ѝ е писнало. Казваше, че там не живее, а само съществува. Смешно наричаше собствения си дом „огромна дървена тоалетна“.
Вера не разбираше сестра си и племенницата, съжаляваше ги. Но често се поддаваше на провокации. Например, Оля се оплакаше, че тревата расте като полудяла. Нямало с какво и кога да я коси. На следващия ден Вера ѝ донесе тример. Сама окоси, сама изчисти. Дори дръвчетата побели. Градината прекопа и донесе посадъчен материал. Две седмици живя при сестра си, опитвайки се да въведе всичко в ред. Работата винаги се намираше. Дори съпругът си включи. За щастие, на чист въздух и сред природата му харесваше. За него трудът беше облекчение, а не тежест.
– Тук правим това и онова – веднъж каза той. – А защо да не я изкупим? Ще идваме през лятото. Родителският ти дом ще е като вила. А сестра ти ще я изпратим в града. Нали се оплаква…
