— Лера, веднага влез при мен! — гласът на шефката в слушалката звучеше както винаги студен и заплашителен.
— Ти въобще умееш ли да говориш с хората? — саркастично попита Лера, след като шефката затвори, без дори да изчака отговора на подчинената.
— Сядай и веднага ми обяснявай това! — строго каза Инга Валерьевна, едва Лера прекрачи прага на кабинета. Момичето не забеляза веднага, че на бюрото на шефката лежат снимки, на които беше заснета тя със своя ухажор.
— За какво говорите?
— Намери си мъж? Имаш много свободно време? Можеше да кажеш, щях да ти намеря какво да правиш.
— Личният ми живот не ви засяга — опита се да оправи стойката си Лера. Но шефката ѝ хвърли такъв пронизващ поглед, че Лера се сви, стараейки се да стане максимално незабележима.
— Личен? Гледай тук, безсрамнице! Би ли помислила с главата си, преди да тичаш по срещи? Запомни, няма просто да те унищожа! Ще те премахна напълно, ще излича съществуването ти! Никой никога няма да си спомни за теб! Как въобще посмя?
Шефката взе няколко снимки и започна да ги размахва пред лицето на момичето, от което на Лера ѝ се зави свят. Свличайки се по стената, тя вече не чуваше виковете на жената, а само прочете от устните ѝ:
— Ще го видя с теб още веднъж и ще съжаляваш, че си се родила!
Лера никога не се е смятала за привлекателна или интересна за мъжете. През целия си живот тя беше втората цигулка. Средна по успех, приятелка, с която излизаха само ако нямаше кой друг. Дори на танци я канеха само когато всички по-хубави момичета вече бяха заети. На Лера ѝ се струваше, че понякога живее чужд живот, понеже околните винаги ѝ налагаха своите вкусове и предпочитания.
Особено добре в това се справяха нейните родители.
— Искаш да идеш на детска с рокля? Не ставай смешна, ти веднага ще я превърнеш в дрипа! Облечи си панталони!
— Искаш да учиш музика? Та на теб мечка е настъпила ухото! Нямаш никакъв слух! Върви на кулинарен курс.
— Решила си да кандидатстваш в университет за моден дизайнер? Пишеш и чертаеш като кокошка с крак! Постъпи в нашия „политех“ като администратор. Винаги ще има работа за теб.
И Лера се стараеше да слуша, да бъде удобна за всички, неконфликтна. Дори когато ѝ правеха комплименти или забелязваха стилния ѝ гардероб или прическа, тя се смущаваше, свиваше се, опитваше да изчезне.
Точно такава, несигурна и унижена, Лера се яви на интервю за секретар на ръководителката на голяма агенция за недвижими имоти. Позицията ѝ се струваше прекалено сериозна, затова не разчиташе на успех. Не е ясно какво видя в нея строгата жена, която провеждаше интервюто, но накрая я назначиха.
Още от първите дни Лера разбра какво означава да работиш в толкова голяма компания. Инга Валерьевна, шефката ѝ, беше истински робот – непознаващ умора, жалост или състрадание. Колега можеше да отсъства от работа единствено поради собствената си смърт. И дори тогава – след като предварително подреди всички дела.
Инга беше малко по-млада от майката на Лера, но изглеждаше далеч по-възрастна от своите четиридесет години.
— Лера, къде е отчета, който те помолих да подготвиш?
— Но вие ми дадохте заданието едва преди половин час.
— И? Имах цял половин час! Трябваше да си готова. Между другото, откри ли данните за ония три къщи, за които вчера говорих?
На Лера ѝ се струваше, че задачите на шефката ѝ са безкрайни. След като поговори с колеги, тя разбра, че никой не се е задържал на тази позиция повече от две седмици.
