Така минаваше времето – Ваня завърши осми клас. Но майка му Лида внезапно тежко се разболя. Откриха ѝ тежка болест в последен стадий, и след половин година я нямаше вече. Преди да си тръгне, със сълзи в очите тя молеше Антонина:
— Тонечка, мила, дай ми дума, че ще отгледаш Ваня… Не може той пак в сиропиталище… Няма да го понесе… Моля те. Ти си му като майка…
Тоня обеща. И никой в селото не се съмняваше, че след заминаването на Лида, настойничеството ще поеме Антонина Василиевна.
Трудно преживя Ваня загубата на майка си. Цялото село подкрепяше момчето. Хората говореха:
— Ех, каква съдба за момчето… Сирак. Едва си намери майка, и тя си отиде, не минаха и десет години… А осиновеният баща избяга. Само Тоня като лебед разпери криле над него. Въпреки че рядко вижда дъщеря си и почти не познава внучката си.
А Тонината внучка вече беше на пет години. Тя ѝ липсваше – малката Оксана, и Антонина все обещаваше да отиде при дъщеря си, щом се пенсионира. Но сега можеше да си позволи да почива – вече беше заслужила пенсия. Но Ваня стана почти неин син…
— Мамо, елате при нас. Елате с Ваня – канеше я дъщеря ѝ. Но Антонина отказваше:
— Не можем да го местим сега в друга школа. И без това е пребледнял, а тук поне има приятели, познати учители, вече всички го знаят. После непременно ще дойда, дъще. И ще поживея при вас…
Светлана разбираше майка си и не я осъждаше. Летом тя идваше в отпуск при майка си с дъщеря си и съпруга си. Всички заедно помагаха на Антонина и Ваня в градината, а после излизаха в гората, където момчето показваше любимите си места за гъби.
Когато Ваня завърши училище, Антонина Василиевна му намери работа в столовата на селото. Започна да работи като помощник-готвач и бързо се научи да приготвя ястия и да се справя в кухнята – още от майка си знаеше как да готви най-простите ястия.
После Ваня отиде в казармата, където също работеше в кухнята. А когато се върна, мнозина не го познаха: толкова беше променен – беше станал по-зрял, по-висок, мускулест и по-красив. Антонина Василиевна се радваше за него.
Но през времето, докато Ваня беше в казармата, тя погреба един след друг родителите си. Трудно ѝ беше да приеме загубата, и я топлеха единствено писмата на Ваня от армията и обажданията на дъщеря ѝ и внучка ѝ.
А скоро Ваня си намери и годеница – едно момиче от техните, което беше година по-малка от него в училище. Половин година след това се ожениха и направиха сватбата в същата столова, където Иван вече работеше като готвач.
