Първоначално съпругът нищо не каза на Лида, само въздишаше и клатеше глава. Но Лида и Антонина не се отказваха – с търпение и грижа учеха момчето правилно да се храни, да мие чиниите си, да мете пода, да прибира играчките си.
Сергей или ревнуваше жена си от детето, или почувства хлад от страна на Лида и започна да се изнервя.
— Прекалено време му отделяш. Какъвто порасне, такъв ще бъде този твой подхвърленик… – отбеляза веднъж той.
Лида се обиди и след тези думи между тях тръгнаха пререкания. Жената се стараеше заради детето, а Сергей усещаше, че жена му все по-малко и по-малко му обръща внимание, а той не беше свикнал на такова отношение. Ваня не предизвикваше у него бащински чувства – макар че Сергей не го нараняваше, той беше по-скоро равнодушен и не споделяше ентусиазма на съпругата си.
Мина малко повече от година и съпругът замина от Лида при своите родители в друга област. След това те оформиха развод и при подялбата на имуществото Сергей взе със себе си колата и спестяванията от книжката.
Лида преживяваше рязделата болезнено, приемайки я като предателство.
— Замени ме за един чужд момчурляк. Но дали той ще оцени това, когато порасне? Ето това е въпросът… – изрече Сергей на Лида, докато заминаваше. – Сега си играй с твоята играчка. Но мен ме освободи от всичко това.
— А ти дори не участваше в неговото възпитание, Сергей. От какво толкова се измори? – осмели се да каже Лида. – А момчето не е лошо. Просто трябва време да свикне и да стане щастливо…
Сергей махна с ръка и си тръгна. В селото отново започнаха да говорят за Лида. Едни я съжаляваха за прибързаната й постъпка да вземе детето, други осъждаха прибързания нрав на Сергей. Но само Антонина помагаше с Ваня – учеше го да чете и пише, да рисува, да моделира и дори упражняваше с него физически упражнения.
Когато момчето тръгна на училище, то с нищо не се различаваше от останалите деца по подготовка. Това беше заслуга на Антонина. Тя беше неговият ангел-пазител и в училището. Молеше другите учители да му отделят малко повече внимание, следеше да не го тормозят другите деца, а Ваня завърши успешно първия клас.
Че баща му ги е напуснал, Ваня не разбра веднага. Отначало му казваха, че таткото е отишъл да се грижи за възрастните си родители, което отчасти беше вярно. После той вече свикна с мисълта, че живее само с мама и Антонина Василевна.
Селяните дълго го наблюдаваха и оценяваха. Все пак не беше роден син на Лидия. Но когато момчето започна да поздравява учтиво всички, да помага на майка си вкъщи, да ходи до магазина и да носи гъби и плодове от близката гора в сезона, хората започнаха да го хвалят.
— Най-голямата ти заслуга, Лидочке, е, че синът ти обича труда и му върви, – винаги казваше Антонина Василевна. – Трудът е това, което ще помогне на всеки в живота. Той вече няма да се загуби…
