Съпружеската двойка Цветкови беше съвсем обикновена за селцето. Само едно нещо помрачаваше семейния им живот: нямаха деца. Дълги години Лида се надяваше да забременее, но така и не успя. С времето съпругът ѝ Сергей се примири и казваше на жена си:
— Не сме само ние такива. Не сме нито първите, нито последните. Защо да скърбим толкова години? Аз вече свикнах, време е и ти да се успокоиш. Такъв ни е бил късметът…
Но Лида не можеше да се примири. Мечтата за дете толкова дълбоко се беше вкоренила в сърцето ѝ, че сякаш беше обсебена от нея. Затова успя да убеди мъжа си да вземат момче от детски дом.
Сергей не ѝ възрази и се съгласи. Заедно преминаха през цялата процедура по осиновяване, и ето че петгодишното момченце Ванечка най-накрая влезе в дома им.
Местните много коментираха постъпката на Лида и Сергей, но основно ги хвалеха за добрината и сърдечността им. Единствено старата съседка Антонина се зае да помага не само с думи, но и с дела. Тя и Лида се познаваха от младини, празнуваха една на друга по сватбите, а Лида обичаше Антонината дъщеря Света като своя собствена. Сега, когато двете приятелки бяха на повече от четиридесет години, дъщерята на Антонина се ожени и замина за морския град Геленджик, където беше много щастлива.
— Мамо, ела при нас! – канеше я Света по телефона. – Тук е толкова хубаво. Истински рай…
Но Антонина не можеше да остави родния си дом и селото.
— Какво ти става, дъще! Едва се омъжи и веднага ме каниш при теб? Как да отида така далеч, в тази жега? Моите родители вече остаряват, на кого ще ги оставя? Освен това, тук е и Лида, която ми е като сестра. Сега заедно отглеждаме нейния Ваня.
Антонина работеше в селското училище. Тя веднага започна да подготвя момчето за първи клас.
— Способностите му не са големи. Но все пак е още съвсем малък, — казваше Антонина на Лида. — Нищо, имаме време, ще го подготвим полека и всичко ще бъде наред.
Но въпреки това, на Лида ѝ се наложи здраво да си блъска главата с малкия. В началото той беше непослушен, често боледуваше, не се хранеше добре и трябваше да го учи на хигиена, на възпитание, на общуване с други деца.
Ден след ден Лида приучваше момчето към труд, към ред, към четене, а дори и към игри.
Сергей гледаше на всичко това със скептицизъм. Не вярваше, че Ваня ще успее да настигне в развитието и възпитанието си другите деца от селото.
