– Защо да не предам. Ще предам, разбира се. А защо го търсиш?
– Не е твоя работа – скастри го Ирина и рязко се обърна, след което се отправи към изхода.
Анна Егоровна само изплю след нея. Влизайки в апартамента, тя отиде до кухнята, бавно седна на любимия си стол и попита мъжа, който седеше на масата:
– Знаеш ли защо ти трябваше на твоята вещица? Долетя тук с метла, очите ѝ пламтят от злоба, ръцете ѝ треперят. Да не си решил най-накрая да постъпиш спрямо нея по съвест? Какво ще кажеш, момчето ми?
Виталий (а именно той беше) само сведе поглед. Приличаше на ученик, който е направил пакост, а учителката му е дошла вкъщи, за да се оплаче на родителите за лошото поведение на сина им. Той дълго мълча, а после проговори:
– Беше права, мамо. Жалко, че не те послушах веднага. Ах, Ира ми съсипа живота! А аз, като в мъгла, живях с нея, без да забелязвам нищо.
– Истина е, истина е – съгласи се Анна Егоровна.
– Но повече не издържам! – той вдигна глава и удари с юмрук по масата.
Анна Егоровна направо ахна. Нима синът ѝ най-накрая беше прогледнал? Двайсет години живот, сякаш на вятъра. Ето това беше резултатът от брака му с Ирина. „Е, нищо – успокои се тя. – Все още е млад, само на четиридесет и две е. Гледай как ще намери своето щастие.“
– Разкажи ми, сине, всичко подред. Че никак не мога да разбера какво се е случило. Да не си решил да се разведеш с нея? Какво половин година се моташе? Мислеше, че ще те приеме обратно ли? Нямаше как!
– Разводът е само началото. Тя ще ми върне до стотинка всичко, което ми дължи. Ще видиш, мамо, ще видиш.
