– Дълго ли ще живее тук у нас? Изпрати я някъде другаде! – настоя Светлана пред мъжа си. – Гледай я, пристигна тук наготово!
– Света, та тя ми е роднина! Изтрай малко! Нали и ние някога бяхме на нейно място. – отвърна с упрек Андрей.
– Точно така! И кой ни помогаше тогава? Всичко сами… а пък те сега пръст не си мърдат, само подават и носят…
Лиза, на своите двадесет и четири години, вече беше доста успешна. Успешна, умна и красива. Тя пристигна в Москва веднага след завършване на училище при чичо си, който отдавна живееше в столицата.
Пристигна от малко провинциално градче и се вписа без болка и препятствия. Чичо Андрей й помогна да влезе в университет и да вземе апартамент на ипотека с някакъв смешен лихвен процент.
Самият чичо може би нямаше нищо против Лиза да живее при тях, но жена му Светлана – друго нещо. Светлана не харесваше момичето. Считаше я за недодялана, напълно забравяйки, че и тя някога е била такава.
А всъщност Лиза я дразнеше именно с това – напомняше й за собствената й младост. Тогава тя и Андрей със сигурност си бяха изпатили. Светлана беше ядосана, че Лиза пристигна на готово при братa на майка си.
Андрей не искаше да се конфронтира с жена си. С негова помощ Лиза се записа да учи журналистика и се настани в общежитие. Пари й изпращаше майка й, а чичо й също й помагаше с каквото можеше. А иначе, в Москва през 21-ви век да гладуваш като млад човек – абсурд.
Човек може да си намери работа навсякъде, например в някое заведение. А към края на обучението си Лиза вече работеше като редактор в телевизия и печелеше добри пари. И там пак беше чичо Андрей, който й помогна със своите връзки.
По това време той й помогна и с уредбата на ипотеката за апартамента. Вноската за Лиза беше напълно поносимa. Всъщност тя никога не беше преживявала истински трудни моменти в живота си. Освен на работа.
На работа беше трудно. Често се случваше да остане до късно, за да пише сценарии за предавания. А шефът можеше да се разкрещи, когато му хрумне, и то така, че ушите ти да пламнат. Но Лиза обичаше работата си и за нищо на света не би я сменила. Пред нея се разкриваха перспективи за кариерно израстване.
Разбира се, не можеш да се изкачиш твърде високо – за това са нужни връзки от съвсем друго ниво. Но Лиза беше уверена, че рано или късно ще оглави някоя служба или отдел.
И така, двадесет и четири години. Апартамент. Колата липсваше, но и не й трябваше – Лиза се страхуваше от шофирането до смърт и дори не искаше да опита. А защо й е? Таксито ще я закара навсякъде в града. Освен това метрото е близо до работата и дома, в случай на задръствания. Майка й идваше на гости. Имаше си приятелки.
Една от тях дори беше истинска телевизионна звезда – водещата на развлекателна програма Алина Вишневска. Така се случи, че двете се заговориха в кафенето и се сприятелиха.
Общо казано, Лиза имаше всичко, за да се чувства добре, освен… точно така. Лиза нямаше личен живот. Тя нямаше мъж.
Лиза беше поставила летвата твърде високо. Тя беше реализирана, умна и красива.
– Нямам много изисквания към мъжа. – казваше тя. – Той трябва да бъде богат. Умен. И с чувство за хумор.
– А външно как трябва да изглежда? – питаше Алина, докато стоеше на грим в студиото.
Лиза имаше свободно време, затова беше решила да се отбие при приятелката си в гримьорната за малко разговори.
– Е, разбира се, съвсем като Квазимодо не трябва да изглежда. Но като цяло качествата, които изброих, компенсират недостатъците във външния вид.
– Лизок, прости ми, разбира се… но в наше време да се вторачваш в портфейла на мъжа… е глупаво! Ние сами печелим.
– Може да е глупаво! – каза упорито Лиза. – Но аз искам богат.
– Ами опита да излизаш с богати мъже. Нещо не се получи, а? Какво не се получи?
