— Олеле, само това липсваше! — веднага се разкрещя баба Оля. — Загаси този свет, загаси го. Ще поседя тук с Оксана.
Баба Оля седна на масата и започна да мърмори нещо под носа си.
— Всичко наред ли е при вас? — попита Оксана.
— Наред, наред е — закима баба Оля. — Само исках нещо да те помоля… ама не помня какво…
Баба Оля се замисли, докато Оксана започна да разпределя вечерята в чинии.
— А! Сетих се! Исках да те помоля да полееш цветята в моята стая — каза баба Оля.
— Разбира се! — кимна Оксана и извика към Андрей:
— Андрей, ела да вечеряш!
— След 5 минути — чу се отговорът на Андрей.
Оксана сви рамене и реши да използва свободните 5 минути, за да полее цветята. Взе лейка и се отправи към стаята на баба Оля. Отвори вратата и оттам я удари неприятна, старческа миризма. Оксана се намръщи и влезе вътре. Посегна да включи светлината, но се сети как Андрей само преди десетина минути се ядосваше, че светлините навсякъде остават включени.
„Е… ще полея и без светлина“, помисли си тя и се приближи към цветята. Няколко от тях поля без проблеми, но когато не можа да различи нещо в една от саксиите, се приведе. В този момент остра болка прониза окото ѝ и тя извика.
— Какво става? — на прага се появи Андрей.
— Окото ми! Нараних си окото! Викни такси, отиваме спешно в болницата! — Оксана се ругаеше на ум, макар и не на глас. Та нали тя самата бе оставила пръчка в саксията, за да държи цветето изправено, а ето че точно на нея се наниза.
— Какво такси! — възмути се Андрей. — Ще вземем автобуса. Отивам да проверя разписанието.
— Викни такси! — Оксана бе извън себе си. — Не искам да загубя окото си заради твоята икономия на ток! Светлина да пестим, каза той! Ето ти го на, напестихме!
Баба Оля се появи до Оксана. И точно тя, а не Андрей, започна да ѝ помага да се облече. Охкаше и ахкаше. След това се обърна към Андрей и, вземайки бастуна си от коридора, го блъсна:
— Защо стоиш? Викни такси!
— Може би линейка?
— Докато дойде линейката…!
И едва след това Андрей се размърда.
…
Оксана седеше в кафене с приятелка и ѝ се усмихваше.
— Не разбрах, как така сте се развели? — попита приятелката.
— Ами така. Какво да делим — нищо. Нямаме деца, нито общо имущество.
— И Андрей се съгласи с това?
— Какво значение има. Между нас имаше непреодолими разногласия, това е.
— Но ти разбираш, че беше случайност, нали?
— Случайност… А след това вече не ми даваше пари за лекарства. Когато го молех да купи нещо, постоянно забравяше. Тези скъпоценности, които намерихме, го промениха. Не ги продаде, а се опитваше с нашите заплати да издържа болногледачка за баща си, неговите лекарства, както и нас двамата, и баба Оля…
Оксана замълча за момент, после добави:
— Станах да се страхувам да се прибирам след работа. Само забележки. И изведнъж осъзнах, че любовта я няма. Изчезнала е някъде…
— Тази работа… — каза само приятелката.
— Но сега ми е добре. Аз съм си сама господарка. И знаеш ли кое е най-интересното?
Приятелката поклати отрицателно глава.
— Баба Оля ми подари къщата си. Представяш ли си? Каза, че на внука си не вярва.
