— Андрей, ти дори не си го виждал нито веднъж в живота си, но защо не искаш да отидеш и да го погледнеш? В крайна сметка, може да успеем да го продадем на добра цена. Андрей, хайде да отидем!
Андрей отказваше и упорстваше. Тогава Оксана се разплака:
— Омръзна ми всичко това. Нима не разбираш? Никой не можеше да предположи, че така ще се случи. Хайде да отидем и да погледнем тази къща! Какво губим? Нищо! А ако имаме късмет, ще спечелим малко пари и ще спрем да броим всяка стотинка!
— Добре, мила, добре — каза Андрей, седна до Оксана и я потупа по ръката. — Ще се опитам да намеря пари за това пътуване.
— Андрей, щом баба ти е съгласна да ни плати пътуването, нека приемем предложението ѝ.
Андрей се усмихна с ирония:
— Не познаваш моята баба… Тя предложи и забрави. А аз ще трябва да се оправям с всичко.
— Ах, за това ли… Не се притеснявай. Ще ѝ напомня. С това се справям добре.
Оксана улови изненадания поглед на Андрей и се усмихна през сълзи:
— Просто и баба ми беше същата…
…………
Месец по-късно влакът, с весело тракане на колелата, отнасяше Андрей и Оксана към непознатата къща.
Андрей ѝ говореше нещо, а Оксана кимаше, но мислите ѝ бяха далече. Толкова далече, че дори не усети кога Андрей замълча.
„Защо се получи така? Нали и двамата имахме добри заплати и перспективи! И какво? Всичко това си остана, но дори заплатите ни не стигат за домашна помощничка за бащата на Андрей и операцията на мама. Защо всичко това се струпва наведнъж?“
Оксана си мислеше, че те, разбира се, могат да вземат кредит, но кой знае какво ще стане после? А ако бащата на Андрей не се възстанови, ще са нужни пари постоянно… И дълговете им ще растат… Какъв кошмар! Не, такава перспектива не беше за нея.
„Само дано тази къща е хубава! Само дано тази къща е хубава!“
Точно тогава Оксана усети леко побутване в ребрата и подскочи:
— Изобщо не ме слушаш! — каза Андрей.
— Прав си, не те слушам… — съгласи се Оксана. — Мисля за къщата.
Андрей въздъхна.
— Всичко ще бъде наред, мила. Ако трябва да съм честен, и аз се надявам тази къща да помогне да оправим нещата. Ех, жалко, че никога не спестявах пари…
…………
Андрей и Оксана се приближаваха все повече към къщата. Разбира се, и двамата предполагаха, че пред тях ще се изправи някаква полуразрушена колиба, но за тяхно учудване пред тях се разкри съвсем прилична дървена къща. Освен това, тя беше двуетажна.
— Гледай ти, не е лоша тази къща — каза Андрей. — Трудно е да повярваш, че е строена преди време…
— Да… Жалко ще е да я продадем такава — съгласи се Оксана.
Андрей отвори портата и пред тях се разкри обрасъл двор.
— Е, в двора ще трябва да се поработи.
Оксана надникна през рамото му и в този момент и двамата чуха леко изкашляне.
— Извинете, а вие кои сте?
До тях се появи някакъв мъж.
— Внукът съм на баба Оля — отговори Андрей. — А вие?
— Аз съм вашият съсед. А дълго ли ще останете?
— Както стане — уклончиво отвърна Андрей.
— А баба Оля жива ли е?
— Разбира се. Жива и здрава.
