— Пак си купувала кафе от кафенето! — Оксана едва успя да влезе вкъщи, когато Андрей веднага започна да ѝ се кара.
— Купих… — с примирителен тон каза Оксана. — Но тази чаша кафе струва само 50 рубли, — започна да се оправдава тя.
— Цели 50 рубли! — прекъсна я Андрей.
— Но пък спестих 100 рубли, така че обвиненията ти са необосновани.
— И как точно успя да спестиш? — саркастично попита Андрей.
— Ами така! В метрото се качвах 2 пъти заедно с другите пътници.
— А нима не си купи абонаментна карта?
— Още не. Реших, че ако ме спрат, ще си купя, но никой не ме спря!
— Добре, — измърмори Андрей. — Но по-добре си вземи карта и пътувай нормално, както всички останали хора.
Оксана кимна и се насочи към кухнята.
— Ето, купих каквото можах, — разпери ръце Андрей.
— Нищо, — въздъхна Оксана и започна да приготвя вечеря.
— Не забравяй за баба, — напомни Андрей, а Оксана едва сдържа гнева си, за да не започне да се кара. Тази Андреева баба знаеше колко трудни са обстоятелствата при тях в момента, но изобщо не помагаше, пък и те трябваше да я хранят.
— Няма да забравя, — опитвайки се да звучи спокойно, каза Оксана.
На вечерята баба Оля, както обикновено, беше недоволна от всичко: и това ѝ беше криво, и онова. Оксана се ядосваше. Тя знаеше, че и на Андрей това не му харесва, но той мълчеше.
— Кога ще отидете най-сетне на село? — попита бабата.
— Че защо да ходим там? — попита Андрей.
— Как защо? Трябва да продадете къщата. Колко време вече стои там празна…
— О, бабо, тя сигурно съвсем се е разпаднала вече.
Андрей явно не искаше да ходи никъде.
Бабата хвърли вилицата и започна да се вайка:
— Имахме здрава къща! Още е цяла! Ти дори веднъж не си ходил там. Трябва да отидете и да я продадете.
— Не съм ходил и не възнамерявам!
— Чакайте, а вие кога за последно сте били там? — намеси се в спора Оксана.
— Ами преди около две години, когато последните наематели се изнесоха. Оттогава не съм взимала никого, — каза бабата. — Дъщерята на моята приятелка ми се обади преди година. Каза, че се изнасят. Те се грижеха за къщата. Казах на родителите ви, но те все са заети… А сега им трябват пари. Така че идете там, аз ще ти дам, — бабата кимна към Андрей, — пълномощно за продажба.
— Да кажем, че е в нормално състояние, но все пак тя е насред нищото. Няма да вземем много пари за нея, — Андрей беше скептично настроен.
— Смятам, че наистина трябва да отидем и да проверим какво е положението, — отговори Оксана с ентусиазъм.
— Оксана!
— Първо, скоро ни е отпуската. А нямаме пари за почивка, така че можем да отидем и да разузнаем обстановката, — Оксана не се отказваше.
Андрей въздъхна:
— Но нямаме пари нито за пълномощно, нито за пътуването до това място.
— Ще ви дам, — каза баба Оля. Андрей и Оксана я погледнаха изненадано, но тя се направи, че не забелязва, и сякаш нищо не е станало, продължи да мърмори за вечерята, която Оксана беше приготвила.
След вечерята Андрей се опита да разубеди Оксана да отиват да гледат бабината къща.
— Оксано, повярвай ми, това няма да е къща, а недоразумение.
