— Точно така, — кимна Дима. — После Толя ми разказа какви изисквания му поставила малката ти сестричка. От кола, та чак до апартамент, от „Айфон“ до Малдивите.
— Боже, защо всички са луднали по тези Малдиви? — въздъхнах. — Нямат пари дори за козметика, а все натам — Бали, Малдиви, Сейшели… Някои дори не могат да произнесат правилно имената, а мечтаят!
— Хайде, Оля, стига сме коментирали Лида, ще започне да хълца, — засмя се Дима. — Нека си отспи, сигурно е изморена, беше доста запалена на танците.
Кимнах в съгласие. Прав е — утрото е по-мъдро от вечерта. Следващият ден можеше да мине за съвсем обикновен, ако не беше обаждането от свекърва ми на обед.
— Оленька, здравей, обаждам се заради вчерашния ни разговор, спомняш ли си? — започна направо Тамара Владимировна. — Да си питала на работа за някакви свободни позиции за Лидочка?
— Здравейте, Тамара Владимировна. Все още не съм питала, — започнах да лъжа отчаяно. — Просто нямам никакво време, много задачи са се струпали… Но ще попитам веднага щом се освободи подходящ момент.
— Благодаря ти много, — в гласа й прозвуча топлота. — Виждаш ли, вчера направих грешката да разкажа на Лида, и тя с нетърпение очаква добър отговор.
Интересно ми е обаче, какъв положителен отговор Лида изобщо очаква? Това е все едно аз да подам молба за работа като финансов министър.
В крайна сметка вечерта се обадих на Тамара и съобщих, че няма подходящи позиции за Лида. Разбира се, никого не бях питала — иначе щяха просто да ми се изсмеят в лицето, да искат да наемат човек без абсолютно никакви умения в голяма фирма.
Тамара Владимировна учтиво ме благодари за усилията ми. Но беше очевидно, че е разстроена и дори малко обидена. Само че на какво? Че дъщеря й е… без знания?
Както и да е, майката и сестрата на Дима изчезнаха за известно време от „радарите“, както се казва модерно днес. А ние с мъжа ми решихме, че е време да отбележим „медената си сватба“ — така наричат 7 години съвместен живот — и да заминем за седмица в Адлер.Взехме си неплатен отпуск от работа, но изведнъж се появи сериозен въпрос: кой ще храни нашите домашни любимци — котката Буся и немската овчарка Ада?
— Да ги вземем с нас не става, те са кротки, особено Ада, но с животни — какъв почивка е това? — почеса се по главата Дима. — Кой ще ги гледа?
И сякаш в отговор на въпроса му, телефонът неочаквано звънна. Беше Лида, гласът ѝ звучеше разплакан. Мъжът ми има много силни високоговорители на телефона, така че чудесно чувах за какво говори със зълва си.
— Родителите ми писнаха, не мога повече! — оплакваше се Лида. — Карат ме да си намеря работа, но откъде да взема нормална? Не искам да се мъча за стотинки… Почти ме гонят от вкъщи.
— Ох, Лидия, пак мълчиш нещо, — замислено отговори Дима. — Но нека оставим това за сега. Добре, че се обади. Можеш ли да останеш у нас за една седмица? А ние къде? Естествено — в Адлер. Не, не можем да те вземем с нас, за съжаление.
Той говори още около пет минути, след което затвори телефона и триумфално ме погледна:
— Е, скъпа, проблемът е решен. Лида ще остане у нас, ще се грижи за Буся и Ада. Утре сутринта ще дойде с багажа си, ще я инструктираме. А сега трябва да отскоча до магазина за провизии за седмицата.
Аз подхождах скептично към това решение, защото Лида е непредвидима, но изход нямаше. На следващата сутрин, когато Лида дойде, ѝ показах всичко, което трябваше да знае, пожелахме ѝ да не скучае, дадохме ѝ паролата за Wi-Fi и потеглихме към гарата.
— Най-важното, обаждай се всеки ден, добре? — каза Дима на сбогуване. — По всяко време, чуваш ли?
— Гледай Буся винаги да има чиста вода! — добавих аз. — Много е капризна…
Лида обеща, че всичко ще бъде наред, махна ни за довиждане и се прибра в къщата.
— Как мислиш, няма ли да направи някоя глупост? — попитах тревожно Дима. — Знаейки характера на Лида…
— Мисли позитивно, Оля, — засмя се мъжът ми. — Ако се притесняваш за Лида, няма да стигнеш до морето.
И така решихме. Първите четири дни бяха просто вълшебни — морето беше прекрасно топло, времето чудесно. Лида се обаждаше всяка вечер и подробно ни разказваше как ѝ минава денят. Дори показваше котката и кучето по видеовръзка. Но в петък Петя започна да се оплаква от здравето си и решихме веднага да се върнем у дома.
Първото нещо, което видяхме, когато пристигнахме вкъщи, беше гъст дим, който се издигаше от двора. Силен шум от музика и характерният аромат на печено месо изпълваха квартала.
— Не разбирам, това у нас ли е? — объркано попитах Дима. — Да не би Лида да организира някакъв фестивал?— А това сега ще изясним, — мрачно отвърна съпругът ми и стисна юмруци. — Добре, ако е тя, ще има да се разправя…
Да, точно така, партито се оказа точно в нашия двор. На терасата седяха някакви непознати момчета и момичета, с удоволствие си похапваха шишчета.
— Ей, хей! — подвикна им Дима. — А къде е Лида?
— Стопанката на дома ли? — ухили се един от момчетата. — Отишла е да вземе напитки, потърси я в кухнята.
— Сега пък напитки ще ѝ правя, — не дочаках нито секунда и с два скока се озовах до вратата, като прескочих купищата боклук, разхвърляни направо на тревата. Действително, зълва ми се суетеше пред хладилника.
— Какво правят твоите приятели в нашата къща? — попитах сестрата на съпруга ми.
Лида очевидно не очакваше да ни види толкова скоро — ахна и изпусна бутилката с минерална вода от ръцете си.
— Оля?! — заекна тя, изчервявайки се. — Ами… как така? Какво правите тук?
— Не, «хубавице», ти ми обясни как тази групичка е попаднала в дома ни, — обърнах въпроса. — А животните къде са?
— В хола, — промълви Лида и странно преглътна, като сви глава между раменете. След миг разбрах причината за реакцията ѝ.
Огромният смарт телевизор, който купихме преди половин година, лежеше на пода с екрана надолу, въпреки че мястото му беше на стената. Само защото Петя не се чувстваше добре, успях да запазя самообладание, иначе не знам какво би станало с „веселата“ ми зълва.
Съпругът ми успя да обясни на приятелите на Лида, че разрушаването на чужда собственост не е никак приемливо, и ако не ни компенсират щетите, ще прекарат известно време на съвсем друго място. За щастие проявиха разум и не се противопоставиха.
Така, макар и малко смутено, отбелязахме нашата «медна сватба», но пък установихме едно правило — Лида в нашата къща повече няма да има.
