***
На осемнадесет години Катя вече беше осъзнала, че добрите мъже в природата са толкова редки, колкото и пурпурните еднорози. Твърдо беше решила, че всичко в живота си ще постигне сама. Мъжът не е задължителен.
Не ѝ вървеше особено, обаче. Не успя да влезе в университета с бюджет.
— Ти си мекушава, Екатерина. Това си го взела от баща си! Представи си, почти всичко направих вместо теб: избрах ти вуз, стоях над теб като стража да завършиш училище с приличен успех. А ти пак провали изпитите. Хайде, започвай работа.***
Катя започна работа в една верига магазини. Ръководството беше много доволно от нея. Идваше на работа рано, оставаше до късно, когато беше нужно, не флиртуваше с никого, не се готвеше да се омъжва. Златен служител. Разбира се, Катя беше опитвала да създаде връзки.
Но бързо губеше интерес. „Мама беше права. От тези „мъже“ няма никаква полза. Нито морално удовлетворение, нито материална изгода“, – направи тя неприветливия извод.
Колегите ѝ мъже понякога обръщаха внимание на Катя. Грех беше да не я забележиш. Висока, добре сложена, с фигура като пясъчен часовник. Даже късата ѝ прическа не можеше да я развали. Но друго я разваляше. Катя сякаш ненавиждаше всички мъже.
— Ей, ти, мързеливец, размърдай се! Клиентите няма да чакат стоката ти цял ден! — командваше тя поредния товарач.
И обикновено „мързеливецът“ веднага започваше да се движи по-бързо. Имаше, разбира се, и такива, които се опитваха да ѝ възразят. Но тях ги чакаше тъжна съдба.
Езикът ѝ беше толкова остър, че всеки товарач би завидял на богатия речник от ругатни, с които разполагаше Катерина.
— Ще те изравня със земята, мизернико! И още ще се оплача на директорката! После ще те изстържа от пода, а ти, натоварен с глоби, ще излетиш от този магазин като тапа от бутилка! — гърмеше Катя, гарнирайки заплахите си с изобретателни обиди.
Мъжете веднага губеха интерес към Катя. Но тя не се тревожеше особено за това. Не мечтаеше за деца. Имаше си вече семейство. У дома я чакаше майка ѝ, и това ѝ беше напълно достатъчно.
***
След няколко години Катя стана управител на секция в магазина си. И беше напълно доволна от живота си. Понякога, разбира се, разговорите на колегите я разстройваха. Жените обичаха да си говорят в обедната почивка за семействата си, децата, домашните грижи. Катя не се вписваше в компанията. Понякога новите колежки дори ѝ съчувстваха от незнание…
Но Катя не си позволяваше самосъжаление. Нищо подобно.
— Глупачки сте всичките. Кокошки! — обявяваше тя на колежките си. — Какво само се оплаквате: ах, моят мъж, ох, децата ми. Само за това знаете да говорите. А вашият собствен живот къде е? Само грижи за „мъже“ и потомство? Тьфу! Отвратително е да ви слушам!
Когато Катя навърши тридесет и седем години, си взе котка Муська. Майка ѝ дотогава беше пенсионирана, седеше у дома и откровено скучаеше. Така че котката, прибрана от Катя пред входа на блока, дори я зарадва:
— Ще има с кого да си говоря и да гледам телевизия. Че с моите приятелки вече е скучно. Те само за внуците си дърдорят или за техните стари „мъже“. Отврат!
Така щеше и да си живее Катя: с майката, работата, котката и вселенското си презрение към мъжете. Но един ден животът ѝ поднесе изненада.
***
Казваше се Андрей. На около четиридесет години, леко закръглен брюнет с очила. Катя дори не би му обърнала внимание. Но той винаги идваше в магазина с дъщеря си. Как от такъв невзрачен мъж може да се роди такъв ангел, Катя не можеше да си обясни. Че това е неговата дъщеря, изобщо не се съмняваше.
Русокоса, зеленоока принцеса, наричаше този мъж „татко“ и го гледаше с такава обожание, че Катя невольно му завидя.
Отначало мъжът с дъщеря му бяха просто безименни за нея. Но скоро тя чу разговор между две продавачки.
— Андрей отново дойде с Таня, — каза една от тях, кимвайки към вратата, която автоматично се отвори за клиентите.
— Жал ми е за него, — включи се другата. — Такъв добър мъж. Свестен. А жена му беше истинска змия. Знам я, живееше в нашия вход. В началото изобщо не искаше деца, после роди, все едно направи подарък на Андрей. Само той се грижеше за дъщеря си. А тя, като поскуча малко през майчинството, намери си друг и го заряза. Остави му дъщеричката Таня и изобщо не се обажда. След развода много страдаше. Аз го виждах — все пак съседи сме.
Точно тогава Катя се вгледа в мъжа по-внимателно. „А той всъщност не е никак зле. И също какъв отговорен човек е: сам отглежда дъщеря си, грижи се за нея, обича я. Не може ли това да е онзи „пурпурен еднорог“, които толкова рядко се срещат сред мъжете?“ — помисли си тя.Един ден тя получи възможност да се запознае по-добре с Андрей.
– Екатерина Георгиевна, моля, елате! – извика я една от служителките. – Там новата продавачка направи ужасен скандал.
Катя, мърморейки наум срещу некадърните служители, побърза към залата. Пред очите ѝ се разкри неприятна гледка: на пода сред парчета счупено стъкло плуваха краставички в маринад.
А младата продавачка със зелена бретонка крещеше на Таня, която се беше скрила зад баща си и тихо хлипаше:
– Ах ти, непохватна дребосъчка! Аз ли сега ще плащам за този буркан?
– Внимавай с приказките! – Андрей, блед и ядосан, направи крачка към продавачката.
– А ти, тате, защо не гледаш детето си? Мислиш ли, че продавачите печелят милиони, за да плащат за вашите счупени стоки? – продавачката премести гнева си върху Андрей.
– Мълчи! – строго нареди Катя, която вече беше пристигнала. – Ще те уволня за секунди за това безочие, заедно със зелената трева на главата ти!
Продавачката хвърли злобен поглед към Катя, но замълча.
– Извинете, моля. Дали е уплашила дъщеря ви? Това няма да ѝ се размине – обеща Катя на Андрей.
Той я погледна мрачно и размаха банковата си карта.
– Ще платя този нещастен буркан…
И тогава Катя каза нещо, което сама не очакваше:
– Няма нужда. Ще плати този, който криво е наредил бурканите!
„Какво ми става? – учуди се тя. – Застъпих се за „панталоните“? Направо полудях ли? Може би. Защото съм готова сама да платя този нещастен буркан, стига Таня да спре да плаче, а Андрей да не гледа толкова намусено.“
– Благодаря ви – каза Андрей най-накрая.
– Няма за какво – усмихна се Катя и, още веднъж учудена от себе си, предложи: – А искате ли утре да отидем в кафенето? Каня вас и дъщеря ви. За морална компенсация…
– Защо не! – кимна Андрей. – Таня, ти нямаш нищо против, нали?
Таня поклати глава, русите ѝ плитки смешно подскочиха.
