— Лельо Аля, каква среща! — Людмила видя леля си в метрото и се настани до нея. — Къде си се запътила?
— Люсенце, здравей! — Алевтина се зарадва да види племенницата си. — Ами, към вилата. Трябва да я приведа в ред. Валера каза, че иска да я отдаде под наем през лятото. Ще я оправя, ще измия прозорците, ще подменя пердетата.
— Добре си намислила! А при вас какво ново? Как е Валера? Защо е решил да отдава вилата? Нали си ходите да почивате там? — учуди се Люда.
— Няма кога да ходим, все е на работа. А аз сама там какво ще правя? И пътуването излиза скъпо. Ако бях пенсионерка, друго щеше да е. На работа се измарям, че и до вилата да се влача. Ще почакам, докато вече не работя. Тогава цяло лято ще съм там. Прекрасно е, тихо, спокойно. — мечтателно се усмихна лелята.
— Ох, моята спирка! Е, довиждане, лельо Аля! Предай поздрави на Валера! — Людмила скочи, помаха на Алевтина с ръка и излезе от вагона.
В офиса още от сутринта кипеше живот. Тук и там служителите се събираха на групички и нещо обсъждаха.
— Хора! Какво е това оживление? — Люда се присъедини към група колеги, които разговаряха оживено.
— Като не закъсняваш, ще си в час! — пошегува се някой.
— Началниците не закъсняват, те се забавят! — засмя се тя. Всъщност Люда не беше началник, но силно желаеше да стане. — Сериозно, какво дискутирате?
— Обсъждаме корпоратива, — отвърна някой. — На компанията се падат 5 години, юбилей е! Мислим да го отпразнуваме през уикенда. Само че още не сме решили… къде.
— Имате ли някакви варианти? — зъбчетата в мозъка на Люда започнаха да се въртят с огромна скорост.
— Ето това е проблемът — няма варианти. Сега абитуриентските балове започват. Всички кафетерии са заети. Трябвало е да резервираме по-рано. А сега вече е късно: всички възможности са разграбени предварително, а в ресторант е прекалено скъпо! — въздъхна една от колегите.
— Имам идея! — Люда погледна мистериозно към колегите. — Но първо трябва да проверя нещо. Дайте ми пет минути, и веднага ще ви кажа — ще празнуваме ли през уикенда или ще си стоим у дома и ще киснем.
Тя излезе от кабинета и набра номера на Валера.
— Привет, братле! Как си?
— О, Люска! Здрасти! — радостно отговори братовчед й. — Какво те води? Сто години не съм те чувал, не съм те виждал. Мислех, че отдавна си се изнесла с мъжа си!
— Никъде не съм се изнасяла. И тук добре ни хранят. А с мъжа ми се разведох преди половин година, — засмя се Люда. — Имам молба към теб. Чух, че смяташ да отдаваш вилата си.
— Ха! Още само обмислям, а вече говорят?! — изненада се Валера. — И кой е този бъбривец?
— Срещнах леля Аля днес. Тя ми каза, — издаде племенницата тайната на леля си.
— Ех, майка ми, каква клюкарка! — засмя се синът на Алевтина. — Добре де. За какво става дума? Да не би да искаш да се преместиш на вилата? Изгониха ли те от дома?
— Че как пък не! — възкликна Люда. — Искам да наема вилата ви за два дни. Да си почина от градската суета. Да подишам свеж въздух…
— Казах ти, изгонили са те, — засмя се брат й. След като се насмя, спомена и цената:— Десет хиляди на ден.
— Валерик, побой се от Бога! — извика Людмила. — Това си е чисто обирджийство! Така да дереш роднина! Не сме чужди хора, направи отстъпка! Хайде — осем за два дни и сделката е сключена?
— Сестрице, недей да овъртяш! Добре, осем, но не и стотинка по-малко! Но за ден! — Валера не обичаше да си има работа с роднините, именно поради тази причина, защото всички веднага напомняха за роднинската връзка и започваха да се пазарат за някаква полза за себе си.
Но този път наруши принципите си. Спешно му трябваха пари, а наематели още не беше търсил. Затова появата на Людмила му дойде точно навреме.
— Трябва да помисля. Ще ти се обадя след пет—десет минути. Става ли? — зъбните колела в главата ѝ се завъртяха още по-бързо.
Люда се върна в офиса и всички веднага се обърнаха към нея.
— Е, какво? — в един глас, без предварителна уговорка, попитаха колегите.
— Има вариант. Извънградска къща. Само че искат петнадесет хиляди на ден — без да мигне, заяви Люда.
— Уау! — забуча колективът.
— Може би ръководството да поеме част от разходите? — предпазливо предложи един от работниците. — Поне част от тях.
— Трябва да се попита, — кимна Люда.
— Ами тогава ти иди! — загалиха всички. — Щом си поела това, картите са в твоите ръце.
Пет минути по-късно Люда излезе от кабинета на директора.
— Каза да вземете парите от счетоводството. Дават петнадесет хиляди, а ние добавяме по хилядарка! — радостно обяви тя на притихналите колеги. А наум вече пресметна печалбата, която щеше да изкара от това начинание.
— А още добавяме за храна и напитки! — загалиха всички, а Люда побърза да съобщи на Валера, че сделката е в сила.
— Валерик, пак съм аз! Значи, както се разбрахме — петнадесет хиляди за два дена този уикенд.
— Въжета ми оплиташ! — по гласа му се усещаше въздишка от страна на братовчеда. Но все пак свали още хилядарка. — Преведи ми ги по карта. И да е чисто след вас там! Ще дойда да проверя.
— Не се притеснявай, всичко ще е повече от супер! — засмя се Люда, доволна от завършената афера. — Хайде, чакай превода! И прати ми адреса на вилата. Там не съм стъпвала никога.
Люда преведе парите на Валера, а той ѝ прати адреса.
Връщайки се в офиса, намери всички заети с работа.
— Хора, ето адреса — продиктува го тя. — Отиваме със собствен транспорт. Там има автобус. Ако някой е с кола, ако може, вземете и колеги.
— Докато те нямаше, вече поръчахме микробус от съседите с отстъпка. Така че ще пътуваме всички заедно. Хайде, и ти се включвай с парите. Само ти остана.Люда направи своя принос и въпреки това остана доволна с добър резултат.
За уикенда бяха закупили храна, алкохолни напитки, някой организирал културно-развлекателна програма, и всички с нетърпение чакаха забавния тиймбилдинг.
Микробусът спря до малка къщичка, повече приличаща на дом на джуджета.
— Сигурни ли сте, че това е мястото? Може да сте объркали адреса? — притесниха се пътниците, обръщайки се към шофьора.
— За кого ме вземате? — ядоса се той. — Какъвто адрес ми казаха, там ви докарах! Слизайте, имам още три поръчки.
С леко объркани погледи и шепот, групата започна да разтоварва кашони и торби и да ги пренася към къщичката. Ключът, според уговорката с Валери, беше открит под изтривалката пред вратата.
— Егати и ретро! — възкликна някой.
Вътре къщата се оказа по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Лесно можеше да побере тридесет души прави, а пък за петнадесет офис работници беше достатъчно. Само че място за ширене почти нямаше.
Жените започнаха да търсят мивка и кран, мъжете — печка. Но нищо такова не намериха. В ъгъла стоеше печка тип „буржуйка“, а на пейка до масата — кофа с вода и плаващ в нея емайлиран черпак.
— А тоалетната къде е, ако може да попитам? — обади се една от колежките.
— На чист въздух! — засмяха се мъжете. — Дървена къщичка зад дома с изрязано сърчице на вратата. Гледайте къде стъпвате, че дупката е в пода!
— А къде да си измием ръцете? Откъде вода? — жените бяха в ужас.
— Видях на двора мивка, — сподели един от мъжете, който вече беше проучил терена. — А водата е от кладенеца в съседния двор или от помпата на съседната улица.
— Люси!… (следваха ругатни), какво си мислила? Къде ни докара? — недоволството на колегите нарастваше. — Тая съборетина за такива пари?!
Люда вече и сама виждаше, че се е прецакала.
— Хора, увериха ме, че тук има всички удобства на цивилизацията! — опитваше се тя да импровизира. — Нямах време лично да проверя. И аз съм жертва на маркетинга. Може би просто да се опитаме да се задоволим с това, което имаме? Нищо да се връщаме, нали? Вода има, огън ще запалим, маса ще подредим!
Люси умееше да убеждава. Колегите неохотно се съгласиха, че да се върнат с празни ръце щеше да е глупаво.
„Ах, Валери! Ах, мошеник! Не можа да предупреди, че тук всичко е като на къмпинг!“ — ядосваше се тя на брат си. Но стореното, сторено. Трябваше да се справят с наличното.
Постепенно хората свикнаха с липсата на удобства и работата закипя: мъжете от подръчни средства сглобиха грил и започнаха да приготвят шишчета, жените подреждаха трапезата. Някой пусна радио, донесено от града, и шлагери от всички времена и народи зазвучаха из целия вилен квартал.
Музиката се носеше от къщичката цяла нощ. Съседите недоволстваха по кухните си, но никой не посмя да отиде и да ги успокои. Въпреки това, към сутринта търпението на съседите свърши. Решиха да се обадят на собствениците.
Междувременно Валери се измъчваше от неизвестността, защото за пръв път отдаваше имот под наем.
— Люси е голяма хитруша, — сподели той тревогите си с майка си. — Дано не направи някоя глупост. Трудно е да повярвам, че иска да почива на тишина.Сякаш подслушал го, иззвъня съседът от вилния парцел:
– Валерич, здрасти! Къде си?
– У дома, къде другаде? – учуди се той, а на душата му стана неспокойно. – Какво има?
– А аз мислех, че ти си този, който празнува на вилата ти. Музиката вече втори ден се чува чак до автогарата! – сподели съседът. – Вече се каним да извикаме полиция.
– Чакай! Каква полиция?! Това е сестра ми, която дойде на гости. Реши да си почине в тишина, да бъде сама и да се замисли за смисъла на живота, – побърза да го успокои Валера, за да не би някой да извика полиция.
– Ако компания от петнадесет души е „самота“, значи тя явно е решила да си организира групова терапия! – промърмори съседът и затвори.
– Знаех си, че ще си имам главоболия с нея! – простена Валера и бързо се събра, за да провери какво, по дяволите, става на вилата му. – Тръгвам! Иначе край на бъдещите наеми.
– Сине, внимавай там, не знаеш какво те чака… – притесни се Алевтина.
– Не се тревожи, мамо, само ще издърпам Люся за косата, ако там са направили някоя беля, – заканително размаха юмрук в въздуха Валера и изхвърча от къщата. С колата стигна бързо до вилата. За да не привлича веднага внимание, остави автомобила на съседната улица и тихо се приближи до дома си.
Както съседът беше казал, музиката гърмеше из цялото село. Забавлението беше в разгара си. Покрай Валера минаха двама мъже с пълни кофи с вода.
– Мъже, здрасти! Какво е партито тук? – попита собственикът на вилата, разпознавайки на квартирантите си.
– Здрасти! Ето, празнуваме корпоративно, – спряха те, явно готови за малък разговор и цигара.
– О, хубава причина! – кимна Валера. – И как е? Харесва ли ви? Мястото не изглежда много подходящо за такива събития.
– Естествено, че не, – съгласиха се мъжете, – за такива пари очаквахме поне тоалетна в къщата и мивка. А не тази дупка в пода. И непрекъснато трябва да тичаме до кладенеца за вода.
– А какви такива пари? – удиви се братът на Люда. Не вярваше, че седем хиляди на ден са голяма сума, още повече за петнадесет души. Нали и той беше проверил наемите и не поставяше цената без причина…
– Трийсет хиляди за два дена за тази барака платихме, – изплюха се мъжете, – а удобства никакви.
Валера подсвирна. „Голяма хитруша е Люся! Ще видиш ти какво те чака!” – проблесна в главата му. Мъжете взеха кофите и вече се канеха да влязат през портата, когато Валера ги спря.
– Чуйте, нищо ли няма, ако и аз надникна? – попита той.
– Ха-ха, голям хитрец си ти! – засмяха се те. – На готовото и без пари, а?
– Не, искам само да погледна. И аз обмислям да организирам корпоратив, – Валера искаше да се появи пред Люся като гръм в ясен ден.
– Добре, айде, – оказаха се доверчиви мъжете.
Валера влезе в къщата, където пиршеството беше в разгара си. Всички се обърнаха към новия посетител. Валера забеляза как лицето на братовчедка му се промени.— Валера?! Какво правиш тук? — изплашено го погледна тя и тихо започна да се отдръпва към изхода.
— Ами, дойдох да видя как релаксираш на чист въздух, в тишината и самотата за своите петнадесет хиляди, — огледа къщата Валера, собственикът.
Всички обърнаха глави към Людмила.
— Кой е тоя въобще? — обади се нечий глас от масата. — И какви петнадесет хиляди ни разправя тук?
— Въобще — аз съм собственикът на този дом, — отвърна Валера, — и го дадох за два дни на своята братовчедка срещу петнадесет хиляди. Нито дума не е ставало, че тук ще се събере цял табор.
— Людмила, вярно ли е това? — колегите бяха стъписани от подобна наглост и хитрост.
— И какво? Лошо ли си изкарахте? — възмути се тя, осъзнавайки, че най-добрата защита е атаката. — Ако не бях аз, щяхте сега да си стоите по домовете и да гледате глупави предавания по телевизията!
— Люда, това е измама! Излъга брат си. Излъга нас! Излъга ръководството! — шокът не напускаше почиващите.
— Пари няма! Вече ги похарчих! — с предизвикателен поглед се обърна към Валера Людмила.
— Това поведение е недопустимо, — взе думата една от жените. — Предлагам да уведомим ръководството и да уволним Людмила за тези махинации.
— Не-е-ее! — извика уплашено тя. — Готова съм да си изработя вината!
— Първо ще приведеш дома в приличен вид, — заяви Валера, след като огледа помещението. Изискваше се сериозно почистване. — А после цяло лято ще идваш тук да показваш вилата на потенциални наематели.
— А на работа ще вариш кафе за всички три месеца, — добави някой от колегите.
— И, естествено, ще изработиш извънредно това, което открадна, и ще върнеш всичко до стотинка!
Хората се разотидоха по домовете си. В крайна сметка, почивката не беше лоша, но неприятният послевкус остана.
За Люда обаче, корпоративът и отношенията с колегите, както и с брат ѝ, бяха окончателно съсипани. Едва сега тя осъзна, че лесните пари са само илюзия, а всяко опитване да излъжеш съдбата си има своята висока цена.
Обещанията ѝ трябваше да се изпълнят: пълно изкупване на вината. Но дори след това колегите я отбягваха и ѝ нямаха доверие. Наложи ѝ се да напусне по собствено желание. И всичко това само заради собствената ѝ глупост и алчност.
