— Добър дом, — просторен, — похвали майката, оглеждайки се в коридора.
По-надалеч Вика не я пусна.
Спомни си, че при редките посещения не ѝ предлагаха дори чаша чай, а след цялата тази история с бабиното наследство изцяло спряха да общуват.
— Чу ли новините? Бившата на Олежек му взела всичко, сега живее при мен.
— Всичко казах! — удари с юмрук по масата майката, когато Вика опита да възрази на нейната идея. — Апартаментът е нужен на Олег.
— Жена му е бременна, скоро ще се роди дете, къде да го пратиш – при жена му в общежитието? Не ме разсмивай.
— Но баба каза…
— Баба казала, само я вижте. Да, остави ви завещание за двустайния апартамент на две равни части.
Какво предлагаш? Да го режем с трион? Да сложим ключалка на едната стая?
— Не предлагам да режем нищо. Просто искам да се спазват не само интересите на Олег, но и моите собствени.
— Виж ти, нейните собствени интереси. И къде уж те са нарушени?
Живееш на всичко готово, имаш пари, машина си купи, а се опитваш да вземеш последните квадратни метри от брат си?
— Не се опитвам да вземам нищо, — Вика притисна длан към лицето си. — Просто си вземам моето. Мога да го направя по различни начини.
Вариант първи – мирния. И повярвай, за теб би било по-добре да се съгласиш на него.
Мога да се откажа от моята част от бабиното наследство в полза на брат ми, но само ако получа нещо равноценно в замяна. Нещо, което има същата стойност, разбираш ли?
Ето твоята вила, например. Остава изоставена, къщата е пред срутване, ти вече не се занимаваш с нея, а междувременно парцелът е доста добър – и по местоположение, и по качество.
Препиши я на мое име – и още същия ден се отказвам от моята половина в полза на нотариуса.
— Обираш собствените си роднини! — заплака майката, хващайки се за сърцето. Вика изсумтя и, ставайки от мястото си, излезе в коридора.— Благодаря за чая, — каза тя с тонък намек.
Защото майка ѝ тъкмо не ѝ беше предложила чай.
— Ако решиш да се възползваш от предложението ми — знаеш номера ми.
Ако не — Олег и аз сами ще обсъдим на какви условия той ще използва моята част от апартамента в бъдеще.
Нали знаеш, става въпрос за наем и такива неща.
Като излезе на чист въздух, Виктория въздъхна и се пресегна към телефона.
— Здрасти, любов моя. Ще дойдеш ли да ме вземеш след половин час на обичайното място?
Чувайки, че съпругът ѝ ще може да дойде чак след час и половина, младата жена реши да се поразходи.
Отдавна не беше посещавала родните улици. Просто не се беше отдавала възможност за това.
Майка ѝ, откакто Виктория се помни, боготвореше по-малкия си син. Защото е мъж, син. А Виктория какво?
Тя е момиче, второ качество. И освен това е родена от първия мъж на майка си, който ги изостави, когато Виктория беше едва на година.
С „лошата наследственост“ майка ѝ обясняваше всички „капризи“ на дъщеря си.
Тези „капризи“ всъщност се изразяваха в това, че Виктория не бързаше да участва в култа към брат си, а напротив — защитаваше своите интереси, „стискаше“ вещи, а по-късно и пари, които според майката по-добре да беше дала на „братчето“, отколкото да си купува „някакви глупости“.
И сега пак майка ѝ, с девиза си „всичко за синчето“, се опита да убеди Виктория да се откаже от половината наследство на баба.
Баба ѝ, между другото, никога не беше подкрепяла това боготворене на внука и завеща апартамента на двама си внуци, но майката имаше други планове.
Защото Олежек вече беше женен и имаше дете, та му било „по-нужно“. Да, разбира се. Брат ѝ нямаше достатъчно умения да се справя, но жертвите трябваше отново да дойдат от Виктория.
Интересно как става това! Тя, между другото, също си има съпруг. И също много иска дете.
Но и двамата знаеха, че финансово не могат да си позволят още един член на семейството в момента, плюс това декретът също е фактор. Затова се запасяваха с гумени изделия от аптеката и ги използваха съгласно предназначението им.А Олежко, значи, решил, че нещата ще се оправят сами по себе си, не му пукаше за наследството, а и жена му, изглежда, е същата…
И сега Вика трябва да им поднесе на тепсия половината от двустайното жилище? Няма да стане.
В следващите час и половина брат й звъня три пъти, а жена му – един. Ако братът само заплашваше и настояваше, то Лена, жената на Олег, направи едно разумно предложение на Вика.
— Мога да ти предложа моята стая в общежитието в замяна на половината ти наследствена гарсониера. Цената долу-горе се равнява.
Местоположението на общежитието е добро, ремонтът е прост, но ще стане за отдаване под наем.
Като влезеш в наследството, можем да направим размяната – нашето семейство ще има своя квартира, а ти няма да загубиш. Съгласна ли си?
Ето това вече беше съвсем различен разговор.
Разбира се, Вика се съгласи, като напълно осъзнаваше, че майка й никога не би се отказала от своето имущество, само за да направи добро на нелюбимия си по-голям син.
Шест месеца по-късно Вика получи стаята в общежитието, а своята половина от двустайния апартамент прехвърли на Лена.
Брат й, между другото, възмутено пита защо дялът на Вика не е отишъл при него. Но Лена го накара бързо да млъкне.
Каза две думи, хвърли му един поглед – и Олег стана послушен, както никога преди.
Сега Вика разбираше защо майка й проявява неприязън към жената на брат й – с Лена наоколо Олег започваше да се държи като човек.
И самата Лена се оказа, как да го кажем… Много по-умна, отколкото Вика си бе мислила, особено като се има предвид фактът, че е избрала брат й за съпруг.
Но след две години гръм удари.
Първо, брат й най-накрая се разведе с жена си. Половината от тяхната квартира той прехвърли на сина им, при условие че Лена се откаже от издръжка.
Лена прие, защото финансово резултатът беше еднакъв. При това обаче тя и детето получиха изцяло тяхната двустайна квартира, без перспективи за съдебни битки, подселвания, изкупуване на чужди дялове и прочее неприятности.
А стаята на Вика в общежитието неочаквано за нея самата се трансформира в хубава гарсониера в нова сграда, макар и в покрайнините.
Всичко това благодарение на факта, че местен предприемач реши да превърне старата сграда на общежитието в търговски център. И се споразумя с обитателите: предостави им апартаменти в наскоро построена сграда в замяна на стаите им.Обикновено в такива случаи се намират хора, които желаят да откажат и да забавят процеса, но в случая с това общежитие нищо подобно не се случи.
Затова Вика получи ключовете от своята едностайна квартира само след половин година. Продавайки я, както и предбрачното жилище на съпруга си, двойката най-накрая успя да осъществи мечтата си: да построи къща извън града.
На празненството за новия дом година по-късно нито майка ѝ, нито брат ѝ бяха поканени. Представете си изненадата ѝ, когато те се появиха непоканени!
— Хубава къща, просторна — похвали майката, оглеждайки се в антрето.
Но Вика не я пусна по-нататък.
Спомняше си как при редките ѝ гостувания в техния дом дори чай не ѝ предлагаха, а след цялата история с бабиното наследство напълно прекъснаха отношенията.
— Чу ли новините? Бившата жена на Олежек го обра, сега живее при мен.
— От кога „обра“ и „взе половината апартамент като част от алиментите по взаимно съгласие“ са синоними? — повдигайки вежда, уточни Вика.
Най-много ѝ се искаше да изхвърли тези хора навън и да се върне в хола при приятелите и съпруга си. Но трябваше да изслуша за какво са дошли. Въпреки че и така ѝ беше ясно.
— Ако не беше онази наследствена гарсониера и размяната, никога в живота си нямаше да можеш да си позволиш такава къща. Значи и Олежек има заслуга за това — опита се да обърне разговора в желаната посока майката.
— А какво общо има Олежек тук? — попита Вика. — Апартамента ни го завеща баба, а моята част Лена размени за стая в общежитието.
Общежитието бе изкупено от предприемач, който ми размени стаята за едностаен апартамент в нова сграда, а с парите от продажбата на този апартамент и предбрачното жилище на мъжа ми построихме къщата.
Къде тук са заслугите и вложенията на Олежек? За какво изобщо е този разговор, мамо?
— За това, че брат ти е в тежко положение. А ти си живееш като в приказка, в готово и в такива палати.
Можеше и да споделиш с близък човек — каза с упрек майката.
— Почакай, но нали Олег ми каза още преди няколко години, че вече не съм му сестра, нали така?
— А колко неща съм казвал преди! Ситуацията се промени, време е да се споделя — заяви брат ѝ.
Тази реплика накара Вика да избухне в смях. Изглежда, че благодарение на възпитанието на майка им, Олег си е останал в състояние на петгодишно дете, с което всички са длъжни да споделят само заради съществуването му.— Не искам и няма да го направя. А сега изчезвайте и двамата откъдето сте се появили.
— Така ли? – изсъска майката. – Тогава ще те дам за издръжка, ще видиш.
— За издръжка искат пари и за двете деца едновременно. Така че колкото аз ще дам, толкова ще вземат и от Олег. Ще рискуваш ли? – изсмя се Вика. – Стига, семейство, изчезвайте. Имам да празнувам.
— Е, добре, Виктория, щом ти потрябва помощ, ще дойдеш пак при мен. И ще се отнеса към теб точно както сега ти към нас – изсъска майката за последно и първа излезе през вратата.
Олег метна обиден поглед към сестра си и последва примера на майка си.
Вика сви рамене.
Всъщност, майка ѝ винаги се беше държала така с нея, откакто Виктория се помнеше. Така че от поредната кавга тя нищо съществено не загуби.
— Вик, къде си? Вече те чакаме! – провикна се съпругът ѝ от хола.
— Ей сега идвам, мило – отвърна тя, бързайки да се върне към празника.
— Кой идваше?
— Никой – сви рамене Вика, приемайки чаша от съпруга си и готвейки се да слуша следващия тост от най-добрия му приятел.
Ето ги, нейната истинска семейство. Близките хора, които винаги ѝ помагаха, колкото можеха, на нея и на мъжа ѝ през цялото това време.
А майка ѝ и брат ѝ… Дали ги има или ги няма, каква е разликата? Никаква.
Автор: Екатерина Погорелова
