– Вече тръгвам! Таксито е долу. Сигурна ли си, че сте обмислили всичко?
– Разбира се – спокойно отвърна Арина. – След като решихме да продаваме апартамента, първо трябва да го освободим.
Събрах вещите на Максим, ето, вземи ги. С него ще говоря лично, тази вечер ще дойде при вас.
– Жанна, нали днес ти е почивен ден? – Арина вдигна удивено вежди, поглеждайки зачервената от студа фризьорка.
Жанна, отупвайки снега от ярко оранжевата си коса, бързо започна да сваля кожухчето.
– Ох, Ари, клиентка се обади – спешно прическа за сватба. Точно преди час.
И затова направо дотичах – Жанна видимо се притесняваше, бъркайки ръкавите. – Нямаш ли против? Внесох се в графика.
Арина само махна с ръка – хората работят, за щастие. Тя всъщност много обичаше малкия си салон именно заради тази семейна атмосфера.
Ето и сега: Ренат се съсредоточаваше над сложно боядисване, тихичко говорейки си с клиентката. Людмила и Полина си бяха дали пауза между маникюрите, пиеха чай с донесения от някого шарлот. Ксения чистеше инструменти до прозореца.
Топло, уютно, ухаеше на кафе и стилизиращи продукти.
Телефонът в джоба ѝ завибрира. Съобщение от Максим:
„Любима, ще се забавя днес. Важна среща с клиенти.“
Арина се усмихна – мъжът ѝ винаги я предупреждаваше, ако ще закъснее. Грижовен е. Наскоро, ей така без повод, ѝ купи любимите ѝ сладкиши, само за да я зарадва.
Входната врата се отвори, като пусна леден въздух вътре. На прага стоеше висока млада жена в палто с разкошна кожена яка. На краката ѝ блестяха лачени ботуши, в ръцете държеше кожени ръкавици.
– Добър ден – произнесе хладно влязлата, оглеждайки помещението с внимателен поглед. – Имам нужда да поговоря с вас.
Арина се усмихна по навик:
– Слушам ви.
– Насаме – отсече посетителката, оправяйки перфектно подредената си руса коса.
Нещо в тона ѝ накара Арина да се напрегне. Тя заведе непознатата в малката стаичка, гордо наричана офиса на управителя.— Казвам се Светлана – жената седна на стола, кръстосвайки крака. – Дойдох да поговоря за Максим.
Сърцето на Арина подскочи, но външно тя остана спокойна. Годините работа с претенциозни клиенти я бяха научили да запазва самообладание във всякакви ситуации.
— За кой Максим?
— За вашия съпруг – Светлана се наведе леко напред. – Слушайте… Как ви беше името?
— Арина.
— Слушайте, Арина. Зная, че не сте добре. И именно заради това Максим не се решава да подаде молба за развод.
Той се страхува да не ви нарани, притеснява се, че психиката ви няма да издържи. Но така повече не може да продължава.
Ние се обичаме отдавна. Можем да бъдем щастливи, ако спрете да се държите… така.
Арина гледаше събеседничката си, усещайки как реалността се превръща в някакъв сюрреалистичен сън.
Максим? Нейният Максим, който само тази сутрин я целуна, преди да тръгне на работа?
Който само вчера цял час избираше онлайн дестинация за майските празници – „където поискаш, слънчице“?
— Мислих дълго – продължи Светлана, явно репетирала речта си. – Честно е да ви оставим половината апартамент.
Разбирате, че да задържате един мъж със заплахи не е достойно, нали?
Арина издиша бавно. В главата си усещаше странен звън, но мислите ѝ оставаха кристално ясни.
— Имам нужда да помисля – произнесе тя равнодушно. – Ще се чуем утре?
Светлана явно не очакваше такава реакция. Тя се поколеба, объркано премигвайки с дългите си мигли.
— Да, разбира се… Запишете ми номера.
Вечерта Максим се върна късно, както беше обещал. От него ухаеше на познат одеколон и на чужд, тоест на Светлана, парфюм – едва доловимо, но Арина вече ясно разпознаваше тази миризма.
— Ще вечеряш ли? – попита тя, гледайки как съпругът ѝ с обичайно движение събуваше обувките си.— Няма да откажа, — усмихна се той, целувайки я по бузата. — А какво сме приготвили?
— Паста с морски дарове. Твоето любимо.
Той ядеше с апетит, разказваше за трудния си ден, питаше как вървят нещата в салона.
Всичко както обикновено. Но този път Арина разбираше — всичко беше наиграно, фалшиво. Всеки жест, всяка интонация — спектакъл, предназначен само за нея.
„Пет години, — думкаше в слепоочията й. — Пет години преструвки.“
През нощта лежеше будна, слушайки равномерното дишане на съпруга си. Спомняше си как се запознаха, как й правеше комплименти, как й предложи брак.
Кога започнаха лъжите? От самото начало или по-късно? И най-важното — защо?
Тя поддържа дома, плаща всички сметки, купува подаръци за цялото им семейство, включително за възрастната му леля от Саратов.
Организира почивките, следи здравето му, помни за витамините и ваксините. А той… той само си плаща за кредита за скъпоценната си кола. Която, оказва се, означавала „статус и положение“.
Към сутринта решението беше назряло. Когато Максим, както обикновено, я целуна за довиждане и излезе за работа, Арина взе телефона и намери вчерашния контакт.
— Ало, Светлана? Арина е. Нека се срещнем днес. Всичко ми е ясно.
Арина методично сгъваше ризите на Максим, изглаждайки всяка гънка.
Тъмносинята на дребно каре — неговата любима, носена за важни срещи. Бялата с френски маншети — подарък за последния му рожден ден.
Пет години съвместен живот се побраха в два куфара и спортна чанта.
Обади се Светлана — гласът й трепереше от слабо контролирана радост.
— Вече излизам! Таксито е долу. Наистина ли сте обмислили всичко?
— Разбира се, — спокойно отвърна Арина. — След като решихме да продаваме апартамента, първо трябва да го освободим.
Събрала съм вещите на Максим, вземете ги. С него ще говоря сама, довечера ще дойде при вас.
В слушалката настъпи тишина.– Знаете – неуверено започна Светлана, – вие сте страхотна. Мислех, че ще започнете да истерясвате, да заплашвате. А вие сте толкова… разумна.
Арина се намръщи. Двайсет и пет години, не повече – отсъди по гласа. Самоуверено момиче, което смята, че целият свят трябва да играе по нейните правила.
– Животът учи на сдържаност – сухо отвърна тя. – Качвайте се, апартамент триста и дванадесет.
Светлана влезе в апартамента с розово палто, чантичка от известна марка на рамо и ботуши с токчета — въпреки заледените улици.
– О, това е любимият му пуловер! – чуруликаше тя, разглеждайки вещите. – А ето и копчетата за ръкавели, които му подарих за Нова година!
Арина замръзна. Значи онези копчета – от нея ли били? А Максим каза, че ги купил сам, докато бил в командировка…
– Вземете всичко – произнесе тя приглушено. – И спалното бельо също, то е в отделен пакет.
Светлана запретна ръкави и започна да носи куфарите към таксито. През цялото време чуруликаше, като от време на време поправяше идеално оформената си прическа:
– Аз веднага разбрах – Максим е нещастен в брака си. Такъв мъж не можеше да живее тъй унило до… – спря, оглеждайки Арината с преценяващ поглед. – Не е важно. Ние сме създадени един за друг. Ще видите, той ще разцъфне до мен!
Арина мълчаливо гледаше как чуждата жена се разпорежда в апартамента ѝ. Интересно какво ли Максим е наговорил на любовницата си? Каква сърцераздирателна история е измислил за „нещастния“ си живот с нелюбимата си жена?
Когато вратата се затвори след Светлана, Арина бавно се отпусна на дивана. В опустелия апартамент тишината звънтеше в ушите ѝ.
Пет години съвместен живот се превърнаха в шепа спомени – а и те се оказаха измама.
Телефонът оживя отново – Максим.
„Мило котенце, ще купиш ли вечер пица? Ужасно ми се яде)))“
Арина се усмихна криво. Дори емотикони слага – грижовният мъж, любящият и внимателен съпруг. А тя винаги се гордееше с техните отношения.
Приятелките ѝ завиждаха: „Пет години заедно, а се държите като младоженци!“
В седем вечерта звънецът на вратата иззвъня. На прага стоеше Максим – объркан, леко разрошен.
– Не разбирам, сменила си ключалките? – възмутено започна. – Половин час се опитвах…
– Вещите ти са у Светлана – прекъсна го Арина. – Отиди при нея, нали сте „създадени един за друг“.Максим пребледня. Ябълковидният хрущял на шията му трепна, челюстите му напрегнато заиграха.
— Какви са тези глупости? Коя Светлана?
— Спри, — изморено каза Арина. — Тя беше вчера в салона. Разказа ми всичко — за вашата любов, за моя „шантаж“. Между другото, на какво съм болна? Какво точно си ѝ наговорил?
— Арина, чуй ме…
— Не, ти чуй мен. Апартаментът е мой, придобит преди брака. Но колата ти ще я делим при развода — тя е съвместно имущество. И да, напълно здрава съм.
Тя тръшна вратата пред пребледнялото му лице. Ръцете ѝ трепереха, но вътре се усещаше странно спокойствие.
Телефонът звънна почти веднага — Светлана.
— Какво значи „апартамент преди брака“? — изписка тя. — Та нали обещахте!..
— Нищо не съм обещавала, — отсече Арина. — Вие сами решихте да разпределяте тук каквото ви се иска.
Между другото, погледнете малко по-добре вашия принц. Той дори собствената си кола е купил на кредит — това е целият му принос към семейния бюджет.
Тя затвори и хвърли телефона на дивана. После бавно обиколи апартамента, свиквайки с новата тишина.
По рафтовете на шкафа зееха празни пространства, в банята липсваха неговите принадлежности за бръснене, в кухнята — любимата му чаша с нелепия надпис.
Пет години се изпариха, оставяйки след себе си празнота и някакво странно, болезнено облекчение.
Арина се приближи до прозореца. Навън се завихряше сняг, в съседните прозорци запламтяха вечерни светлини. Животът продължаваше.
Тя извади телефона, набра номер.
— Жана? Помниш ли, че казваше за моминското парти този уикенд? Промених мнението си — ще дойда с вас.
Автор: Анастасия Милош
