– Мамо, изтегли ли пари от картата?
– Да, дъще, веднага.
Олга Николаевна гледаше с изумление как Наташа извади банкнота с немалка стойност от портфейла си и я подаде на детето.
– Вземи, дъще. Благодаря ти, че ме измъкна.
Момиченцето целуна майка си по бузата, взе парите и изтича към стаята си.
– Наташа, не разбирам, какво беше това? Защо на детето даваш толкова много пари? Гледай ти, богата била! За какво заслужила ти ѝ даде пет хиляди сега? Защо свикваш децата с такива големи суми? Днес ѝ даваш пет хиляди, а утре ще поиска петдесет!
– Мамо, това са Викините пари. Взех назаем от нея, когато ми трябваха пари в брой, сега просто ѝ ги върнах. Не се тревожи, големи суми не ѝ даваме.
– Как така „не ѝ давате“? А от къде в нейната възраст има пари в хиляди? Виж си я, Наташа, ще стигнете до лошо!
– Мамо, не драматизирай. Даваме ѝ, както всички други родители, малко джобни пари. Тя не ги харчи, а ги спестява. Освен това напоследък за празници също ѝ подаряваме пари.
– И колко е успяла да събере?
– Около 15 хиляди. Събира за нов телефон. За рождения ѝ ден ще ѝ подарим пари, и ще отидем да го купим.-Еха! На 13 години да разполагаш с такива суми! Ако бях на твое място, не само че дълговете нямаше да върна, а щях всичко до стотинка да прибера! Работиш, блъскаш се, а те живеят, без да си отказват нищо! Каква е тази нужда – нов телефон?
-Ти на твоето място така и си правила, мамо. Но аз съм на моето място, затова нямам право да разполагам с чужди пари. Ако си взел назаем – върни. Това са нейните пари, тя си ги е спестила, нека сама да ги управлява.
-Не можеш ли да се успокоиш за стотинките си? Искаш ли още сега да ти ги върна? Колко съм ти длъжна? 300?
-325. Благодаря, дълговете трябва да се връщат навреме, а не след толкова години. Какво ще правя с тях сега? А по онова време за мен това беше цяло състояние. И не само за мен. Имах големи планове за тези „стотинки“, както ги наричаш.
-А, виж ти нея! Всичко до стотинка помни! А случайно помниш ли колко трудно ни беше, какви тежки години бяха, как въобще нямаше пари? Купувах ви храна, не съм похарчила нито рубла от тези пари за себе си. Защо още ми се сърдиш? Планове имала! Щеше да накупиш глупости, да ги изхарчиш с приятелките си, а семейството щеше да гладува. Но ти щеше да си доволна. Знаеш ли, че тогава заплатата ми беше под хиляда? От какви пари да ти ги върна?
-Тогава изобщо не трябваше да обещаваш, че ще ги върнеш. Можеше и на части да ги връщаш.
-О, айде стига! До пенсия ще го помниш.
-Ще го помня. А защо мъжът ти лежеше на дивана и не си мръдваше пръста, когато нямаше храна в къщата, а ти ми измъкна последните пари с измама? Между другото, аз ги изработих с моя труд – мих мръсни бутилки в студена вода, берѐх треви и плодове по жегата, и в същото време ви подпомагах. Ако се замислим, в онези времена аз изкарвах пари наравно с вас.
-Глупости си вършила. Кой те е карал да го правиш? Ти сама искаше пари, а сега се сърдиш.
Ето как става така, че такива моменти се запечатват в паметта за цял живот и каквото и да правиш, колкото и да се стараеш, тези неприятни епизоди, тези детски обиди, все изникват в съзнанието ти. За възрастния човек може да изглежда незначително – дреболия, стотинки, но за детето това се оказва толкова сериозно, че Наташа носи тази обида цял живот. А майка ѝ до ден днешен смята, че е постъпила правилно.
Тежко се живееше тогава на всички, през онези бурни години. Месеци наред не даваха заплата, колективното стопанство се тресеше така, че хората вече бяха забравили какво са парите. Те, селските, не умираха от глад, разбира се, но и не живееха охолно. Имаше картофи, мляко и брашно – вече не си гладен. Но в шкафчето, където се държаха зърнените храни, както се казва, мишката се бе обесила. Шепа елда беше останала и малко ечемик. Спагети не сваряваха ей така – за каприз, какво ще ги хабят? Натрошаваха ги ситно и ги пускаха вместо фиде в супата. И макароните така – в супата, за да стигнат за по-дълго. Иначе какво са един килограм макарони за цялото семейство? Изядеш ги и забравиш, че ги е имало. Но ако се използват с ум, вариш супа с макарони – този килограм можеш и за месец да го разтегнеш.Наташа и до сега не обича макарони, особено суп с тях. Щом се сети, потръпва. И добре, когато е пресен, току-що свален от котлона, тогава поне може да се яде без много да мръщи нос. Но ако този суп престои от обяд до вечерта, макароните така се разкисват, че не само изглеждат неприятни, но вече и на вкус са напълно негодни за ядене. А да опита да откаже храна? Майка ѝ ще направи страшна калабълък, та даже може и купата със супа да ѝ изсипе на главата, с думите: „Яж веднага, не ми се глези тук.“ И Наташа си седи, дави се с онзи макарон, който е станал с големината на юмрук, не се събира в устата. Преглъща тази хлъзгава маса, която сякаш иска отново да излезе. Бляк, нечувана гадост е този макаронен суп. И кой ли го е измислил?
А в онези времена дори възрастните нямаха пари, какво остава за децата? Какви джобни пари, когато, за да съберат децата за училище, продаваха свине и крави?
Но пък селските деца, ох, колко бяха находчиви! И в тези трудни времена успяваха да изкарат някоя и друга стотинка. Берат ягоди и ги продават, макар и за дребни пари, но все пак са пари. Събират лечебни билки, сушат ги и ги предават. А тогава един човек от районния център, който приемаше билки, започна да обикаля селата и да убеждава хората: „Ще събирам бутилки, носете ми ги, измийте ги, почистете и предавайте.“ В началото с тези бутилки се появи истински ентусиазъм, само най-мързеливите не ги предаваха, но постепенно всичко затихна. Ех, тези бутилки! Накъде ще ги намериш, ще ги измиеш, изсушиш, а после започват капризите…
„Тази няма да взема, формата не е правилна; тази е с тъмен цвят, ще струва 10 копейки; тази е счупена на гърлото, изобщо не ни трябва…“
И накрая за десетина чувала с празни бутилки излизаха само няколко стотинки. Айде бе, такъв „заработък“ не ни трябва.
Но все пак едни от децата, сред които беше и Наташа, се радваха дори на тези дребни пари, така че не подминаваха празните бутилки и успяваха да изкарат поне нещо.
Наташа, наивно и леко глупаво момиче, винаги споделяше част от спечелените си пари с майка си, като задържаше само малка част за себе си, трупайки ги, въпреки че още не знаеше за какво.
Отчим ѝ работеше в колхоза, а вечер се утешаваше с пиене. Най-интересното беше, че причината за питието му всеки ден се променяше. Днес му било жал за покойната му майка; утре – за себе си и младостта, която съсипал заради жена с дете; вдругиден – властта била виновна за това, че живеел така и че не бил зърнал пари от месеци. И Наташа му била трън в очите, че му ядяла и пиела на негов гръб.
Защо Оля Николаевна, майката, мълчеше и не защитаваше дъщеря си? Може би се страхуваше да не загуби мъжа, или пък се плашеше от големите му юмруци, а може би причините бяха още по-дълбоки. Наташа растеше сякаш без корен, с вечно търсене на някоя възможност да изкара стотинки, които предаваше предимно на майка си.
Едва когато порасна, Наташа се запита защо здрав, възрастен мъж не си търсеше допълнителна работа? Майка ѝ често се хващаше на някой страничен труд – да плеви градината на някоя стара жена, да побелва или да боядисва, а той само пиел и все бил готов да вземе бутилка в дълг. И му давали, знаейки, че Оля ще се скъса от работа, но ще изплати дълга. А и майката не се срамуваше да вземе парите на дъщеря си.
В кутийката, която служеше на Наташа като касичка, лежеше цялото ѝ богатство – цели 325 рубли! Днес сумата може да изглежда малка, но тогава, когато новите банкноти току-що бяха се появили, това беше значителна сума.В онзи ден майката попита момичето, много ли е спестила?
Наташа, без да се замисли, посочи сумата до стотинка.
– Дъще, помогни ми, дай ми тези пари на заем. Нали виждаш, че шкафът е празен – нито чай има, нито цигари за Лешка, пък и захарта вече свършва. Скоро ще дадат заплатата, веднага ще ти върна всичко.
И Наташа дори за миг не се усъмни. Извади своята кутийка и без колебание подаде парите на майка си. Все пак ще ги върне, защо да бъде скъперница?
В деня на заплатата майката мълчеше. До вечерта Наташа не успя да издържи и попита: „Да не си забравила какво обеща? Получихте заплатата, върнете ми дълга.“
О, как се разгневи тогава Олга! Кряскаше така, че стените потреперваха. „Кой ти дължи пари? Аз те храня, поя, обличам и обувам, а ти смейш пари от мен да искаш? Безсрамница такава, Наташка, безсъвестна!“
Към нея се присъедини и Лешка, който също крещеше: „Змия на врата си отгледах! Какви пари можеш да имаш ти? Малка си още, за да имаш свои пари! Искаш си дълга, а? А от какво ядеш тук, кой те облича?“
Наташа се сви, стана ѝ толкова срамно, сякаш някакво огромно престъпление бе извършила. Заплака, стана от масата и се запъти към стаята си, но майката я хвана силно за ръката, накара я да седне обратно и каза: „Дояж си спокойно, не ми се лигави!“
Каква ти храна, когато и залък не можеше да мине през гърлото ѝ. Наташа дълго седя на масата, душеше се с тази пържена картофка, която ѝ се струваше адски солена. Може би майка ѝ беше прекалила със солта, а може би за всичко бяха виновни сълзите, които не спираха да капят.
Наташа вече бе пораснала, когато отново се отвори дума за онзи дълг. Оказа се, че майка ѝ дори беше забравила за случката. Седеше замислена и накрая изведнъж се сети.
– О, Наташка, ама ти какво си спомни! Това кога е било! Че защо да съм ти връщала онзи дълг? По онова време колхозът ни дранеше като липови дървета. Веднъж удържат от заплатата тройно за сеното, друг път за отпадъците или за нещо друго, а самата заплата – едно нищо. Леха постоянно го глобяваха – ту за пиянство, ту за отсъствия, малко получаваше, а пък с моята заплата кой знае колко можеше да се разживееш?Всичко тогава Наташа каза на майка си. И за това, че самата тя си беше изкарала тези пари, с тези ръце, събирайки ги лев по лев, стотинка по стотинка, а после дори на майка си даваше голяма част от тях. За това, че като дете е издържала възрастен мъж, пияница, докато той се излежавал на дивана. За това, че не е правилно да нарушаваш обещанието си. Обеща— върни. Или как иначе става— когато молеше, беше добра и мила, не помисли, че няма как да върне, а когато дойде време за връщане, изведнъж разбра, че няма пари?
– А при леля Маша, която търгуваше на пазара, ходеше като на работа, връщайки всичките дългове заради твоя Леха. Защо никога не ѝ каза, че нямаш пари? Разбира се, тя е чужда жена, ще те хване за гърлото заради своето, но ще си вземе, а аз какво съм? Дете. Мене може лесно да излъжеш.
– Ами как да не върна? Ако не върна, тя повече няма да дава в заем на Леха. А ти го помниш, при най-малкото нещо веднага скачаше на бой. Не ми се искаше да ходя със синини, затова връщах. Мислиш, че не ми беше жал за тези пари? О, и още как. Като изгоних Леха, после още почти година по навик все ми се щеше да бягам към нея след получаването на заплатата, за да връщам.
Сякаш поговориха, сякаш си изясниха всичко, но все пак всеки остана на своето мнение. Наташа счита, че майка ѝ е била в грешка и е трябвало да ѝ върне парите. Дори на части, дори стотинка по стотинка, но да ги върне. А майката оправдава себе си с това, че нямало от какво да върне— сумата била голяма, почти половин заплата. А и защо на детето са му нужни такива големи пари? Само за глупости ще ги похарчи.
Минаха много години. Наташа вече и сама е майка и дава пари на дъщеря си, макар и малки суми. Понякога дори ѝ се налага да взима на заем от детето, но Наташа още помни обидата си, онова чувство, когато майка ѝ я излъга и не ѝ върна дълга. Затова тя самата се старае да върне дълга на дъщеря си възможно най-бързо.
Според мен тук всичко е очевидно. Взел— върни. Нямаш откъде да го върнеш? Тогава защо изобщо си го вземал? Не е важно дали е дъщеря, син, мъж. Важна е самата дума „дълг“.
