— Нин, защо ни е всичко това?
Нина Григориевна седна до съпруга си и въздъхна.
— Коль, честно казано, и аз не знам. Всичко изглежда добре, но някак не му вярвам, не вярвам в неговата искреност. Ясно е, че Катя е влюбена, не вижда никакви недостатъци.
— Разбирам. Аз самият имам някакво смесено усещане. Но си мисля, че всичко е, защото не ни се иска да отдадем нашата Катюша на никого.
Нина твърдо поклати глава.
— Коль, ако всичко е наред, просто ще кажем, че се пошегувахме. Не знам, ще измислим нещо.
— Отиваме ли тогава, Нин?
— Добре, тръгваме. Но наистина се чувствам неудобно в тези евтини дрехи. Дано никой не ме види.
— Повярвай ми, никой няма да те разпознае. А и няма да те гледат. Хората от нашия кръг рядко забелязват тези, които са някъде там долу.
Николай въздъхна: съпругата му от години помагаше на точно тези хора, които бяха „долу“ – помагаше им да възстановят документи, да намерят работа.
Някои от тях се проваляха и отново падаха на дъното, а други успяваха да се издигнат, понякога дори доста успешно. Но тя не винаги беше такава.
Имаше време преди много години, когато Нина, отчаяна от това, че не може да има дете, беше изоставила всичко и просто, както казваше самата тя, беше поела по наклонената плоскост.
Тогава семейният им живот висеше на косъм. Нина не слушаше Николай, връщаше се все по-късно и попадаше в съмнителни компании.
Но един ден разбра, че е време да прекрати това. Обеща си, че ако успее да се измъкне жива и здрава, няма да докосне алкохол повече.
В онази лоша компания имаше хора, за които „море до колене“ беше ежедневие, а алкохолът не ги интересуваше, защото отдавна бяха пристрастени към други вещества.
Имаше и една бременна жена. Тя, хванала Нина силно за ръката, прошепна:
— Спаси ме! Спаси мен и дъщеря ми!
Родовите болки на жената започнаха точно на улицата. Докато линейката дойде, младата жена разказа, че е сирак, че се е влюбила, но избраникът ѝ се оказал точно такъв, какъвто е.
Не ѝ стигнала смелостта да си тръгне, защото жилището ѝ вече било продадено.
При раждането жената почина.
Така Катя се появи в тяхното семейство. Те се преместиха, и никой никога не подозираше, че Катя не е тяхната биологична дъщеря.
Оттогава Нина не можеше да подмине чуждото нещастие. Николай забрави всичко, което беше. Започнаха наново. Той обичаше силно Катюша, обичаше Нина.
Правеше всичко за тях и постигна много. Сега тяхната дъщеря, тяхното малко момиче, което всъщност вече беше на 24, смяташе да се омъжи за някакъв непознат младеж.
Те винаги бяха информирани за всичко, което тя правеше, за всички нейни познанства. Нина ѝ звънеше няколко пъти на ден, бащата също се тревожеше постоянно. А сега всичко беше тихо, скрито от тях.
Това много ги обезпокои. Най-вероятно Никита я беше убедил да не казва нищо на родителите си, защото те винаги бяха наясно с всичките ѝ дела.
Никита на пръв поглед беше съвсем нормално момче, държеше се добре с Катя, усмихваше се. Но те разбираха: всичко това не е толкова просто. Щом Катя го криеше, значи имаше причина за тази мистериозност…
Нина изобщо не очакваше подобно нещо от дъщеря си, защото няколко пъти, когато Катя се срещаше с някого, те с баща ѝ успяваха да ѝ отворят очите за избраника, преди нещата да отидат твърде далеч.
***
Родителите на Никита живееха в покрайнините на града, и Нина с Николай решиха да отидат с електричката. Именно така биха се придвижили хора, които почти нямат пари.
Те бяха убедени, че щом семейството на Никита разбере, че нямат нито пари, нито богатство, отношението им към Катя веднага ще се промени, и Катя ще разбере кой всъщност е до нея.
И тогава всичко ще си дойде на мястото – те ще спасят своето момиче от необмисления ход. Катя отново ще прекарва вечери у дома с тях, и всичко ще бъде наред, точно така, както беше преди.Във влака, леко усмихнат, Николай каза:
— Вече успях да забравя колко е вълнуващо това. Почти като мисия „оцелей“.
Нина се усмихна в отговор:
— Нищо, понякога е полезно да излезеш сред хората, иначе само в кабинета си седиш и освен книжа не виждаш нищо.
Николай стана по-сериозен.
— Не знам, мисля си, дали не направихме грешка. Катя вече е голяма, може да ни се обиди.
— Каква голяма? За мен тя винаги ще бъде дете.
— Разбирам, но ние изобщо не ѝ даваме възможност сама да взема решения.
Нина се обърна към мъжа си:
— Какви ги говориш? Нали ѝ мислим само доброто, това не са просто някакви наши капризи.
Нина се извърна към прозореца и обидено въздъхна. Николай поклати глава и също погледна през прозореца. Оставаха още трийсет минути път — време достатъчно, за да измисли как да проведат разговор с родителите на младоженеца.
След малко Николай внезапно осъзна, че е задрямал. Когато отвори очи, видя до Нина малко момиче. То се усмихваше и гледаше жена му, която беше толкова замислена, че изобщо не я бе забелязала.
Той леко побутна Нина с лакът. Тя се стресна, сякаш изплашена, и накрая видя момиченцето. Ясно беше, че тя или живее на улицата, или домът ѝ не се различава много от улицата.
Светла коса, яркосини очи, мръсни дрехи, очевидно по-големи от нейния размер, и ярък шал, вързан в цигански стил. Нина се усмихна предпазливо.
— Здравей, ти коя си?
— Здравей, — засмяно каза тя, — аз съм Сара. Мога да ви гледам на късмет.
— Гледане?
Нина изненадано погледна Николай, но той само сви рамене. Той нищо не разбираше от това.
— Добре, гледай. Само че, чакай, първо аз ще ти погледна.
Момиченцето изумено попита:
— А ти можеш ли?
Нина уверено кимна:
— Разбира се, съмняваш ли се?
Детето се замисли, после внимателно се огледа и кимна:
— Добре, но бързо, да не ме видят моите.
Нина ентусиазирано започна:
— Много искаш голяма кукла със сини очи като твоите.
Момичето изведнъж си пое рязко въздух:
— Откъде знаеш?
Нина извади от джоба си шоколад:
— Искаш ли? Нямам друго, но ела, хапни.Тя се премести и настани момичето между себе си и Николай, който наблюдаваше случващото се с интерес. Сара разказа, че живее с цигани и че често я бият, наричат я всички изоставена. Повече нищо не знае, дори не може да чете нормално.
Научили я само да казва това, което трябва, за да се хареса на хората и за да ѝ дават пари, но всички пари трябва да носи. Ако дори и една стотинка не донесе, я чакат тежки наказания.
Нина слушаше и тъжно кимаше с глава, а после попита:
— А ти всъщност искаш ли да живееш с тях?
Момичето учудено отговори:
— Не знам, аз винаги съм живяла там. Роза казваше, че ако попадна в детски дом, там ще ме бият до смърт.
Нина въздъхна:
— Ех, какви глупости! В детския дом всичко е чисто, има много деца, те играят, учат, почиват. Не слушай Роза, тя те лъже.
Жената погледна съпруга си. Коля потръпна. О, той прекрасно познаваше този поглед. След такъв поглед на Нина винаги ѝ се раждаха най-невероятните, най-фантастичните идеи.
— Кольо, слизаме на следващата спирка. Обади се на шофьора си, да тръгне към нас.
— Но нали почти пристигнахме!
— Това няма значение.
— Нина, ама Василий е в града, докато дойде — ще мине най-малко час.
— И какво от това? — Нина го изгледа строго.
Коля предпазливо се изкашля:
— Слушай, ние почти стигнахме, а в този град живее Никита. Мога да се обадя на Катя.
Нина го погледна бързо:
— Коля, оправи този проблем по някакъв начин.
След 20 минути до тях спря старичка, но много пъргава чуждестранна кола. От нея скочи Никита:
— Нина Григориевна, Николай Николаевич, нещо ли се е случило с вас?
Те напълно бяха забравили, че изглеждат като просяци.
— Никит, после ще разкажем, карай бързо! Сядай в колата, Саро.
Момичето с тънък глас каза:
— Ох, ето я Роза, тя ще ме убие!
Нина погледна натам, където сочеше малката: към тях се затича жена, придружена от двама такива типове, че и по гръбнака на Нина преминаха тръпки. Никита бързо се ориентира:
— Така. Влизайте в колата!
Младежът натисна газта, и едва след като градът остана зад тях, попита:
— Ние отвлякохме дете?
Нина и Коля се спогледаха. Нина отговори:
— Не съобразих как ще изглежда това. Чакай, а щом си мислеше така, защо ни помагаш?
— Никита се съгласи на престъпление, защото ни има доверие.Никита кимна, а родителите се спогледаха.
— Никита, хайде да дойдеш с нас у дома.
Момиченцето беше заспало на рамото на Нина, а тя с нежност гледаше малката. Как е възможно, защо детето живее там? Нищо, тя ще се погрижи за съдбата на Сара.
Нина насочи погледа си към съпруга си. Той тихо разговаряше с Никита за нещо. Колко е страхотен, никакви въпроси, винаги помага, можеш да се опреш на него като на самия себе си!
— Никита, ето тук.
Той спря колата и с изненада погледна към къщата:
— Тук ли живеете?
Нина отговори:
— Да, а ти не знаеше ли?
— Не. Катя никога не ми позволяваше да я изпращам до дома.
Никита замълча за момент, сякаш обмисляше информацията, а после хвърли поглед към момиченцето:
— А с нея какво?
— Е, днес ще остане у нас. Ще я изкъпя и нахраня. А утре ще се обадя на социалните служби, трябва да ѝ помогнем. Тя съвсем не изглежда като циганче, може би някога са я отвлекли.
Вече бяха излезли от колата, но Нина изведнъж се обърна:
— Никита, трябва да ти се извиним.
Той повдигна вежди изненадано:
— Да се извините на мен?
— Да, виждаш ли, подозирахме те, че не обичаш Катя, че искаш да си с нея само заради парите. Ето, облякохме се като клоуни, искахме в този вид да отидем при родителите ти. Сега… сега ми е толкова неудобно.
Никита се усмихна:
— Аз изобщо не се сърдя. Честно казано, бях против това да крием толкова време срещите си от вас, но Катя беше категорична. Каза, че все ще намерите недостатъци в мен и ще я убедите да се раздели с мен.
Нина неловко добави:
— Обичаме твърде много дъщеря си, просто не искаме да я пуснем далеч от себе си.
***
Минали три месеца…
— Мамо, толкова съм щастлива!
Нина премести сълзите си.
— За мен най-важното е ти да си щастлива, дъще.
Катя бързо я прегърна:
— Мамо, защо плачеш? Да не би Никита да не ти харесва?
— Много ми харесва!
— Тогава защо?— Това е от радост! Честно, прости ме, дъще, че не ти давах спокойствие. Знаеш, на родителите винаги им се струва, че те най-добре знаят какво е нужно на децата им.
Катя се разсмя:
— Ох, ако не беше вашият сто процентов контрол, отдавна щях да съм се омъжила за някой като Денис, спомняте ли си го? В момента е в затвора за кражба… А и нямаше да срещна Никита. Затова съм ви благодарна.
Нина не успя да отговори — вратата на стаята се отвори рязко, и с шум на пищни поли при тях почти влетя Лиза. Някога Лиза беше Сара, но вече се стараеха да забравят това.
Нина тогава наистина се зае със съдбата на момичето. Оказа се, че Лиза няма родители, тя изчезнала от мястото на катастрофата, при която загинали баща ѝ и майка ѝ. Отначало я търсили, а после спрели. През всичкото това време детето помагало на циганите да изкарват пари.
Колкото повече Нина общуваше с момичето и колкото повече подробности узнаваше за Лиза, толкова по-ясно осъзнаваше, че не може да я върне. Но какво да прави, тя не знаеше. Положението спаси Коля, умният и разбиращ съпруг на Нина.
— Нина, виждам колко ти е трудно. А и аз вече свикнах с гласа на Лиза. Може би…
Тогава Нина се хвърли на врата му и избухна в сълзи…
— Мамо, Катя, вижте какво направих! Сама го направих! Честна дума!
Момичето им подаде картичка, на която с треперещи печатни букви беше написано поздравление за младоженците. Катя я прегърна:
— Лиз, ти си страхотна! За толкова кратко време се научи и да пишеш, и да четеш. Много се гордея с теб, сестричке!
Очите на Лиза светеха от гордост.
— Сестричка…
Нина въздъхна. Много отдавна с мъжа ѝ си били обещали, че ще кажат на Катя цялата истина в деня, когато тя се омъжва. А този ден беше днес.
— Катюша. Трябва да поговорим много сериозно. Не знам какво ще стане след този разговор, не знам как ще го приемеш, но така решихме. Решихме, че трябва да знаеш. Но преди това искам да ти кажа: с баща ти те обичаме повече от всичко.
Катя кимна сериозно:
— Това е много важно за мен. Мамо, аз също много ви обичам и, ако е това което мисля… знам, че съм осиновена.
Нина се отпусна без сили във фотьойла:
— Откога го знаеш?
Катя сви рамене:
— Ами няколко години. Мамо, искам да си остане както досега.
Те дълго седяха прегърнати, без да казват нищо. Мълчанието наруши гласът на Лиза:
— Мамо, като ходих при репетитора, се запознах с едно момче! Толкова е добър, знае как се рисува крокодил.
Нина веднага се изправи:
— Лизичка, седни. Разкажи на мама всичко за него. Абсолютно всичко!
Зад тях Катя тихичко се засмя в ръка, а после прошепна на ухото на Лиза:
— Е, аз вече съм с Никита, сега ти си старшата.
