— Мъже, вие сте се побъркал? — възмути се възпитателката. — Защо изобщо сте дошли тук?
— Костя, ако искаш да се разведем, просто кажи! Какво беше това представление? — извика Настя от прага.
— Ако исках да живея сам, изобщо нямаше да се женя! — отвърна с усмивка Костя. — Не съм аз виновен, че те там не разбират шеги!
— Всичко разбират, — каза Настя, докато сваляше палтото на Андрюша. — Кажи ми, можеш ли изобщо нещо като хората да направиш?
— Само веднъж те помолих да вземеш сина ни от детската градина! И какво стана?
— Отидох, но отказаха да ми го дадат, — сви рамене Костя.
— Костя, трябваше цял час да убеждавам възпитателката да не се обажда в социалните!
— Успя ли да я убедиш? — попита Костя.
— Едва-едва.
— Значи конфликтът е уреден, — сви рамене Костя и тръгна към кухнята.
Андрюша беше изпратен в стаята си, а Настя отиде след мъжа си.
— Костя, докога ще продължава това? Имам чувството, че не две деца имам, а три! И третото си ти!
— Агу! — засмя се Костя. — Между другото, първите четиридесет години от живота на едно момче са най-трудните! А аз съм само на тридесет и седем!
— А това, че имаме две деца, ипотека и кредит за колата не те ли кара да пораснеш?
— Какъв е смисълът? — усмихна се Костя. — Трябва да приемаш живота леко, за да не удря толкова силно!
— Костя, оптимизмът е хубаво нещо, но цирка трябва да прекратим! Днес беше на ръба да доведе до сериозни проблеми!
— Е, хайде! Ако тези жени не знаят старите анекдоти, аз какво съм им виновен?
— Слушай, с приятелите си можеш да си разменяш плешиви анекдоти до безкрай, но в нормалния, реалния живот, те моля!
— И не ме моли! — махна с ръка Костя. — Дай да вечеряме!
— Полина! — извика Настя.
— Няма смисъл да я викаш, отиде на среща, — усмихна се Костя.
— Каква среща? — попита в шок Настя. — Тя е на дванадесет години!
— Любовта няма възраст! — заяви Костя доволно.
— Надявам се, че се шегуваш? — каза Настя, присвивайки очи.
— Нали ти забрани!
— Костя! — извика Настя.
— У съседката е, правят уроци! — каза Костя с недоволен тон, поклащайки глава. — Вече и да се пошегуваш не може, веднага почваш да крещиш!***
Когато Настя се запозна с Костя, той беше весел човек и душата на компанията.
Винаги и във всяка ситуация имаше готова шега или анекдот. Такъв енергичен и жизнерадостен млад мъж не можеше да не привлече вниманието на достатъчно сериозната, а понякога дори меланхолична Настя.
– Той е като лъч светлина – казваше тя. – Моята пълна противоположност! А заедно ще сме хармонична двойка!
– Това само във физиката противоположностите се привличат – отвръщаше майка ѝ. – В живота трябва да сте на една вълна!
– Ще видим!
– Да не би после сълзите да заменят усмивките!
– Мамо, с него плача само от смях!
А Костя винаги и навсякъде се шегуваше. Дори семейният им живот започна с шега. На вратата на новонаетия им апартамент той закачи две съобщения:
„Току-що се оженихме, извинете за шума! И не, не убиват леля! Няма смисъл да чукате! Сами разбирате!“
И второто:
„Стоката не подлежи на връщане и замяна!“ с подпис „Тъщата“.
Костя закачи тези бележки вечерта, така че Настя ги видя едва на сутринта. И тогава се промъкна червейчето на съмнението:
– Дали пък шегите на Костя не отиват твърде далеч?
Но пък с комшиите си създадоха добри отношения. И си другуваха, докато не се преместиха в нов апартамент.
– Ако не беше Костя, щях отдавна да съм се предала – разказваше Настя на приятелките си. – Знаете как е на работа!
– Навсякъде е змийско гнездо напоследък! – съгласяваха се те.
– И при Костя в екипа не е розово. Но той като се върне от работа, шегува се, закачливо настройва атмосферата!
Понякога си мисля: като дете е, а после разбирам – ако не беше лекотата му, щях да се откажа!
– А ипотека взехте ли? – попита Маша.
– Представи си, да – усмихна се Настя. – И също благодарение на Костя! Аз все смятах, пресмятах. Нищо не ми излизаше! Полинка е на три години, а парите и без това не стигат! А той каза: „Главното е да започнем, после ще видим!“
– И затънахте в дългове! – с раздразнение кимна Алла.
– И аз така мислех – отвърна Настя. – Но се оказа, че когато вървиш през живота с усмивка, парите сякаш сами се появяват! Я извънредна работа, я някой подарък.
А Костя се увлече по препродажба. Намира нещо евтино, после „омагьосва“ купувача и го продава три пъти по-скъпо! И всички са доволни!
– Наистина, умението да не се предаваш е безценно! – кимна Маша. – А когато успееш и проблемите да решиш, още повече!
– И психолозите казват, не подхранвайте проблема с отчаяние! – отбеляза Оксана. – Трябва да се научим! Да идем при Костя на урок!
Единственото, за което Настя молеше мъжа си:
– Костя, не си позволявай прекалено много шеги с моите родители! Ако нещо не схванат, може да се обидят! А и мама не те обича чак толкова…— Костенька, недей да се шегуваш много с родителите ми! Ако нещо не разберат, може да се обидят! А и мама така или иначе не те… да кажем, обожава.
— Е, така си трябва! Кога е било тъщите да обичат зетьовете си? Разбирам! – увери я Костя.
— Но все пак! Моля те!
Костя обаче нямаше да бъде себе си, ако не държи роднините на жена си в леко напрежение.
— Тъщо, ако направо не издържаш, та хапни ме! Аз ще оцелея! – смееше се Костя. – Ще си поболедувам малко, но ще преживея!
— Шегаджия! – усмихна се Анна Владимировна. – Но да не сменяш темата! Решихте да раждате второ, а пари откъде ще вземете?
Костя извади железна рубла от джоба си и я хвърли на пода:
— Ето! Парите под краката са! Наведете се и ги съберете! А на мен и да се наведа не е трудно, и да ги събера не е сложно!
— Ще събера за себе си, мога и за вас да събера! Вашата фигура е толкова елегантна, такава тежест ви е противопоказана!
— Езикът ти трябва да се скъси, защото като метла само! – възмути се тъщата.
— А да метете ви трябва? Сега ще оправим!
— Хубави са смешките, само ако не водят до сълзи! – оплака се тъщата и остави младите на спокойствие.
А с второто дете се наложи да изчакат.
Дъщеря им Полина навърши осем, когато Костя и Настя решиха. Но и тук не мина гладко.
— Полина, дъще! – сериозно започна Костя. – Ти вече си главната в семейството!
— Какво пък значи това? – попита осемгодишното момиче.
— Ами ето така! Татко е все на работа, а мама ще ни роди още едно детенце!
— Ще имаш братче или сестричка! Разбираш, че мама ще има много работа сега!
— Наистина ли!? – зарадва се Полина. – Ще имам братче или сестричка?
— Да, да! Но понеже вече си главната, ще трябва да наглеждаш всички!
— А ако не успея? – попита Полина. – Аз съм си още малка!
— Именно затова вече няма да си само Полина, а Полина Константиновна!
— Полина Константиновна – произнесе момичето по срички.
— Точно така! А за своите хора ще си просто Константиновна! – Костя се усмихна.
Задълбочена в мисли, Полина се оттегли в стаята си, шепнейки под нос:
— Константиновна.
А когато дъщеря им излезе, Настя избухна в смях:
— Костя, защо трябваше така да плашиш детето?— Нека свиква с отговорността! — засмя се Костя. — И на теб ще помага, и за мен ще наглежда!
— А за теб защо? — не разбра Настя.
— Нали ще си заета! А мен трябва да ме храниш, да ме поиш и да ме слагаш да спя! За какво мислиш, че дъщеря съм раждал? Ето за това!
— Аз я раждах — усмихна се Настя.
— Това е несъществено — махна с ръка Костя. — А когато детето порасне, и двете ще носите опашката ми на завоите! Ех, тогава животът ще започне!
Това, което на двадесет изглежда сладко, на двадесет и пет — смешно, на тридесет — нелепо, а на тридесет и пет — глупаво. Шегите на Костя започнаха да измарят Настя.
В магазина, на улицата, в транспорта, на гости или просто у дома, Настя си мечтаеше само за едно — Костя да затвори „фонтана си“ и просто да поседи спокоен.
Дори с четиригодишния Андрей имаше по-малко грижи и проблеми. А с Костя… колкото и Настя да му говореше, с него мир нямаше.
— Костя, кога най-накрая ще пораснеш? — питаше тя за пореден път, без да оцени шегата му. — Докога? Ти си възрастен човек!
— Кой? Аз ли? — засмя се Костя. — Протестирам! И моля занапред да не ме обиждаш!
— Какъв пример даваш на децата ни? — започна Настя да го притиска за отговорност.
— Какъв пример ли? Прекрасен пример! Такъв, че грях е да не ми завиждат! Татко работи, пари вкъщи носи!
След работа не се забавя, в обедната почивка си почива! Нямало ме е, не съм участвал, не са ме видели! Златен баща!
— Само малко сериозност ако добавиш — вметна Настя.
— Е, това е до време! — успокои я Костя. — Но все още не съм я придобил! Чух обаче, че към седемдесетте ще ми докарат цял самосвал със сериозност! Тогава толкова сериозен ще стана, че ще завиждаш, стига склерозата да ме остави да намеря самосвала!
— Костя! — укори го Настя. — Стига вече!
Колко пъти Настя можеше да го моли да се укроти и да стане сериозен човек?
До края на живота си, че и повече, ако не беше един вечерен телефонен разговор от детската градина, откъдето Костя трябваше да вземе Андрей.
— Анастасия Валериевна, обаждаме се от детската градина. Вашият съпруг още не е дошъл у дома?
— Н-не — объркано отговори Настя.
— Сега ще ви изпратя видео от охранителната камера. Погледнете го! И със звук, моля!
А после елате да вземете Андрей! На съпруга ви не се осмелихме да му поверим детето.
Настя пусна записа.
— Здравейте — каза Костя, появявайки се в кадъра. — Тук деца раздавате ли? Завийте ми едно!
— Моля? — слисано отвърна възпитателката.
— Казвам, завийте ми едно дете! Но изберете някое по-хубаво! Пари имам! — и Костя извади портфейла си. — Къде е касата при вас?
— Господине, полудяхте ли? — възмути се възпитателката. — Защо сте тук?— Дойдох за детето! Жена ми каза да го взема! А вие трябваше да ми запазите едно. Не ви ли предупреди? Или сте отменили резервацията?
— Ще извикам полиция! – заплаши възпитателката.
— Тате! Тате! – Андрей видя Костя през прозрачната врата. – Татенце!
Момчето се затича към Костя и го прегърна за краката.
— Ето! Перфектното! – одобри Костя. – Взимам го! Опаковайте го!
— Андрюша, сигурен ли си, че това е твоят баща? – запита възпитателката момчето.
— Да! – извика Андрей.
— Господине, шегите ви са неуместни! – упрекна го възпитателката. – Ако сте дошли да вземете детето, трябва да го кажете като хората!
Ами ако бях извикала полиция?
Костя се вгледа внимателно в детето:
— А това наистина ли е моето? – усъмни се Костя. – Добре, опаковайте го, утре пак ще го връщам!
Охраната все пак бе извикана, и Костя бе изведен принудително.
***
— Костя, честно да ти кажа, изтощена съм – каза Настя. – Опитвам се да разбера, че се шегуваш и се радваш на живота.
Но просто нямам сили да разбирам твоя неудържим хумор! И вече няма голямо значение, когато полудяваш у дома, където всички отдавна са свикнали с това.
Но днес, Костя, прекали!
— Пак за детската градина ли говориш? – попита той.
— Не „пак“, а „отново“! Ако не разбираш, ще ти го обясня! – гласът ѝ беше твърд. – Само благодарение на добрия ми контакт с възпитателката днес не ни предадоха на социалните служби.
А ако беше извикала социални грижи, Андрей щеше да бъде отнет от нас, а нас щяха да ни ограничат в правата ни! И това изобщо не би било смешно!
— Можеше да кажеш, че съм клоун и не излязох от ролята – ухили се Костя.
— Казах какво ли не, само за да ми върнат детето. Страшно ми стана от собствените думи!
Затова, Костя, сега ще си събереш багажа и ще се махнеш някъде, където да помислиш: не е ли време да пораснеш!
— Гониш ме? – изуми се Костя и изтри вечната усмивка от лицето си.
— Да! Две деца ми стигат! – отвърна Настя. – Имам нужда от съпруг! Сериозен мъж, на когото мога да разчитам!
А по теб трябва да се наглежда, за да не направиш някоя глупост! Имаш един месец! След това ще подам за развод!
След месец те се разведоха. А в съда тяхното споменаване, че имат „несъвместимост на характерите“, за първи път бе счетено почти за уважителна причина.
