Лена и Иван бяха заедно вече седем години, а малката им дъщеричка Марина току-що беше навършила четири.
Семейният им живот беше сравнително спокоен, макар и не особено щастлив. Преди година Лена се върна на работа, когато Марина започна да ходи на детска градина, и оттогава с мъжа ѝ се виждаха само вечер и през уикендите.
Иван работеше в завод – усърдно, без да пести усилия, но понякога на Лена ѝ се струваше, че живее с голямо дете. Именно това често беше причина за техните спорове.
Иван не признаваше домакинските задължения. Баща му също никога не помагаше в домакинството, оставяйки цялата работа на майката, която се справяше сама с дома и отглеждането на трите им деца. Иван беше израснал с такова разбиране за семейството.
Лена се опитваше да му обясни, че времената са се променили и че вече и тя работи. Но Иван само махваше с ръка – според него домакинските задължения не бяха мъжка работа.
Освен това той не обичаше да готви, макар че винаги хапваше с голям апетит. За него беше важно във всяко ястие да има месо, всичко останало беше просто добавка към основното.
Освен това Иван беше от онези хора, които оставят чорапите и мръсните си работни дрехи там, където ги свалят, без дори да се замислят кой ще ги прибере.
Понякога на Лена ѝ се струваше, че дъщеря им разхвърля по-малко вещи от мъжа ѝ.
Естествено, той никога не прибираше чиниите след себе си, като обичайно вечеряше пред телевизора в хола. А после Лена вземаше чинията и чашата, които вече бяха залепнали за малката масичка, и ги отнасяше до мивката.
Освен това Иван изобщо не оценяваше усилията ѝ. Тя можеше да измие подовете, а той веднага щеше да влезе в стаята с уличните си обувки, защото бил забравил там телефона си.
Във всичко останало мъжът ѝ беше нормален. По-добър от много други. Той не беше пияница (макар че пиенето на бира с приятели през уикенда беше свещено за него), не караше скандали и, още повече, никога не вдигаше ръка срещу жена си. Изкарваше прилично пари и никога не караше Лена да се отчита за разходите си.Иван беше първият и единствен мъж в живота на Лена. Тя беше отгледана от строга майка и никога не беше излизала на разходка с приятелки. Едва когато завърши университета, ѝ дадоха някаква свобода.
Понякога на Лена ѝ се струваше, че се е омъжила за Иван само за да избяга от майка си. Не го беше избирала истински, не се беше замисляла много дали ще бъде добър съпруг и баща. Просто, когато ѝ се беше отворила възможност да избяга при него, тя го беше направила без колебание.
Не че нямаха чувства един към друг – вероятно се обичаха. Но любовта им беше тиха, с лека нотка недоволство.
Не че нямаха чувства един към друг – вероятно се обичаха. Но любовта им беше тиха, с лека нотка недоволство.
Лена вече бе приела, че така ще живее завинаги. А и домашната инфантилност на съпруга ѝ не я дразнеше особено – тя бе свикнала с нея. Затова възнамеряваха така да продължат скучния, изпълнен със задължения живот до старини.
Но всичко се промени в един момент.
Тази вечер Иван се върна от работа необичайно мрачен. Обикновено влизаше директно в стаята, включваше телевизора и чакаше Лена да го извика за вечеря. Но този път, за нейна изненада, той влезе в кухнята и седна на масата.
Лена, тъкмо заета с пърженето на месото, си спомняше какво детският възпитател на Марина беше казал за някакви поделки за детската градина, и се чудеше дали ще успее да ги направи за определения ден.
– Вечерята още не е готова – измърмори тя, хвърляйки бърз поглед към Иван.
– Не е заради това… Исках да поговорим – отговори той неуверено.
Лена се обърна изненадано. Разговорите им обикновено се свеждаха до битови теми, като купуването на нови обувки за Марина или поканата от леля Люда за юбилея ѝ. Но този път Иван сам прояви желание да обсъди нещо.
Заинтригувана, тя намали огъня на печката и, забравяйки за миг за поделките, седна срещу него.— Слушам те — каза Лена, подготвяйки се за неочакван разговор.
— Слушам те — каза Лена, подготвяйки се за неочакван разговор.
— Ами… — мъжът смутено сведе поглед, което накара жената да се почувства странно. — Напускам те.
— Какво значи „напускаш“? За дълго ли? — Лена не разбра веднага смисъла на думите му.
— Завинаги. Срещнах друга. Работим заедно. Така че… Ще си събера вещите и си тръгвам. Апартаментът остава за теб и Маринка. Няма да изхвърлям дъщеря си.
Иван стана от стола и излезе в другата стая. Лена остана на място, втренчена в една точка, без да обръща внимание на миризмата на загоряло. Месото трябваше спешно да се обърне, но сега не ѝ беше до това.
Дошла на себе си, жената изключи газта и тръгна след мъжа си.
— Какво значи, че си тръгваш? Ами аз? А Марина?
Иван мрачно подреждаше вещите си. Лена неволно забеляза, че когато му се наложи, явно може да върши нещо и сам. Ето, дори беше сгънал пуловера си внимателно.
— Ще плащам издръжка, а по уикендите ще се виждам с Марина — отговори той само на последния въпрос.
— А аз? — попита Лена с треперещ глас. — Нали сме женени…
— Не те обичам. Обичам Наташа. А и нашият семеен живот… Тежко ми е с теб, разбираш ли?„На него ли му е трудно?!“ – помисли си Лена.
– Не те обичам. Обичам Наташа. А и семейният ни живот… Трудно ми е с теб, разбираш ли?
„На него ли му е трудно?!“ – отново пробяга през главата на Лена.
Иван си тръгна, без да обръща внимание на опитите на съпругата си да го разубеди. Лена прекара цяла вечер в плач. И не, не беше толкова, че тя безумно го обичаше или не можеше да си представи живота си без него. Проблемът беше, че Лена на практика не знаеше как да живее сама. От майка си, която винаги ѝ нареждаше, директно се бе преместила при Иван, който също имаше свои твърди представи за семейния живот. И сега, останала сама с малкото дете, Лена нямаше представа как да продължи.
Тя искаше да се посъветва с някого, да поговори какво да прави нататък, но Лена нямаше приятелки, а да се обърне за съвет към майка си изобщо не влизаше в плановете ѝ.
През първата седмица Лена беше напълно объркана. Дори колегите ѝ в работата забелязаха, че нещо не е наред. Накрая тя не издържа и им разказа всичко.
Колежките ѝ предложиха тя да се заеме със себе си. В края на краищата, сега имаше повече свободно време – вече не ѝ се налагаше да се прибира и да готви сложни вечерни ястия от три блюда, а и почистването отнемаше много по-малко време.
И не след дълго Лена разбра, че те са били прави. Всъщност, откакто Иван си отиде, Лена имаше на разположение изобилие от свободно време. С дъщеря си Марина можеха да вечерят нещо леко, което почти не изискваше приготвяне. Никой не разхвърляше дрехи, съдовете се замърсяваха значително по-малко. В дома стана чисто! Вече не миришеше на вечната пържена храна или наварените супи, които Иван толкова обичаше.
А като се имаше предвид, че Марина често оставаше през уикендите при баба си, Лена намери време за себе си. Записа час в козметичния салон и изведнъж си припомни, че последния път, когато бе ходила там, е било за сватбата. Лена пожела да обнови гардероба си, и постепенно старата непретенциозна дреха, която не ѝ беше жал да изцапа, отиде в боклука.
Колежките я поканиха в ресторант в петък вечер, и Лена изведнъж откри, че можеш да прекарваш времето си така – весело и безгрижно. Мъжът ѝ никога не я беше водил по ресторанти, считайки ги за глупаво прахосване на пари.
Лена разцъфтя. От изтощена жена тя се превърна в млада и привлекателна дама. Всъщност, тя беше само на тридесет – възраст, която в съвременния свят дори не се счита за голяма.Иван плащаше издръжка редовно, а тя използваше всички тези пари изключително за дъщеря им. Плащаше за детската градина, купуваше храна, която дъщеря им харесва, и дрехи.
Своите пари обаче Лена харчеше за себе си. Тя беше благодарна на съпруга си, че е оставил апартамента на нея и дъщеря им, но въпреки това планираше скоро да помисли за ипотека. В края на краищата, кой знае, може би съпругът й ще промени решението си.
Скоро Лена срещна ухажор. Като цяло, веднага щом успя да се освободи от контрола на майка си и вече не беше задължена към съпруга си, животът й много се промени. Появиха се приятели, хобита. И мъж.
Измина година, и когато Лена и Сергей вече сериозно обмисляха да заживеят заедно, Иван внезапно се върна. Оказа се, че отношенията му с Наташа не се получили. От разказите му Лена разбра, че Наташа се оказала жена с характер: тя не била склонна да търпи неговата безпомощност в домакинството и настоявала да си разделят домашните задължения поравно. Също така, изисквала да намали срещите с приятели на бира и да прекарва повече време с нея. Това на Иван му се сторило непоносимо, затова избягал.
В неговите очи връщането към Лена изглеждало логично – в края на краищата, това е неговият апартамент, а съвместният живот „заради дъщерята“ щял да е по-доброто решение.
Но Лена взе съвсем различно решение: събра личните си вещи и тези на Марина и още същата вечер се премести при Сергей в наето жилище. Те двамата вече крояха планове да вземат ипотека и, както се казва, да започнат наново. Лена обаче не бързаше да се омъжва – искаше първо да разбере дали с Сергей ще могат да се разбират добре.
Лена осъзна, че има нов поглед върху живота. Тя вече не искаше да се връща към ролята на изморена домакиня и беше уверена, че ще се справи сама, ако се наложи. Има дъщеря, любима работа, приятели, и това й беше напълно достатъчно, за да се чувства свободна и независима.
