– Петият месец, Марина! За какво си мислеше само! Аз… нещо ми е зле – майката на Марина започна да се свлича по стената, губейки съзнание.
Марина и баща ѝ я хванаха и я свестиха.
– Какво направи само?! – прошепна Наталия Василева, отново поглеждайки към Марина.
Марина беше единственото дете в семейството, но това не означаваше, че е разглезена.
Напротив, майка ѝ я възпитаваше строго и я контролираше двойно повече, но по някаква причина не ѝ даваше много майчина нежност.
Може би вината беше в трудните времена: детството на Марина мина по време на бурните деветдесетте, когато родителите ѝ, след като заплатите в завода започнаха да закъсняват, се опитваха да изкарат пари по различни начини.
Бащата на Марина започна да пътува на смени, работейки на строеж, а майка ѝ започна да се занимава с търговия.
Родителите не се задържаха често вкъщи, но майка ѝ постоянно ѝ звънеше, за да я пита какво прави.
За тройките Наталия заключваше дъщеря си в стаята и я караше да зубри уроците до късно през нощта. Ако оценките бяха добри и уроците свършени бързо, Марина я очакваха многобройни домакински задачи: да пусне прахосмукачка, да избърше праха, да измие съдовете, да сготви.
Марина порасна, но майка ѝ не бързаше да ѝ дава повече свобода и самостоятелност.
„Мариша е твърде простодушна и наивна“, мислеше си Наталия Василева.
Естествено, когато Марина започна да пораства, тя се опитваше да се измъкне от задушаващия майчин контрол. За да излиза повече време с приятелките си, се налагаше да лъже майка си в дреболии, всеки път страхувайки се, че хитростта ѝ ще се разкрие и ще доведе до наказание.
За провиненията Наталия не само лишаваше Марина от разходки и гледане на телевизия, но и можеше цели дни да не говори с нея.
– Тя ще мълчи, докато не поискам прошка, дори и да не съм виновна – споделяше Марина с най-близката си училищна приятелка Света.
За да контролира дъщеря си, дори когато бе някъде навън, Наталия Василева при първа възможност купи на Марина мобилен телефон.
– Късметлийка си! Аз нямам такъв – казваше Света, гледайки новия телефон на приятелката си.
– Да, сега майка ми може да ме намери навсякъде – въздъхваше тъжно Марина.
– А говорила ли си с нея, че не искаш да влизаш в икономическия?– Ъхъ, говорих с нея. Ще уча там, където мама каза. Или направо ще тръгна да мия подове. Ето какъв избор имах – отговори мрачно Марина. – По-добре да се запиша за икономист, нали разбираш.
Скоро Марина, като посвикна с телефона си, откри услуга за запознанства чрез кратки съобщения.
Именно благодарение на нея тя се запозна със Сергей. След кратка кореспонденция, младежите се уговориха да се срещнат.
– Представяш ли си, Света, вървя си след лекции ей така покрай мястото, където се бяхме разбрали да се срещнем, и гледам – стои някакъв момък, по-нисък от мен с една глава. Е, минах покрай него с каменно лице. После ми писа: „Защо не дойде?“. Измислих някакво оправдание… Срам ме е да си призная, че се отказах да се запозная с него заради ръста му – сподели с приятелката си Марина.
– Може би грешиш? Важното е човекът да е свестен, както казва моята мама – замислено отвърна Света.
– Така ли мислиш? Тогава ще изляза с него. Трябва да се възползвам от момента, докато мама е заминала при дядо и баба на село! – реши Марина.
Сергей, за разлика от Марина, изобщо не се притесняваше от разликата във височината им. Много му хареса симпатичната и скромна девойка.
Той беше прост човек: работеше като шофьор на камион и не се стремеше към повече. Но на Марина ѝ допадаше как я гледа с възхищение, как я слуша внимателно и ѝ се съгласява.
За първи път в живота си тя почувства, че мнението ѝ е важно за някого. За първи път някой я гледаше с такива влюбени очи. Струваше ѝ се, че и тя е влюбена, и отношенията между тях започнаха да се развиват стремително.
Няколко месеца по-късно Света, като отвори вратата, видя на прага разплаканата Марина.
– Какво се е случило?
– Той казваше, че нищо няма да стане! Казваше го! А сега няколко теста поред ми показват две чертички! – изплака Марина, обляна в сълзи.
– Сергей знае ли?
– Казах му вчера. А той, толкова простичко: „Е, значи ще правим сватба. Ще се запозная с вашите и ще поискам ръката ти“. Той не познава мама! Тя ще ни убие и двамата!
– А какви други варианти има?
– Не знам! Едно знам: на мама няма да призная засега.
– Но времето си върви!
– Нека! Просто не мога да го направя.Колкото и да се опитваше Светлана да убеди приятелката си да признае, Марина, страхувайки се от реакцията на майка си, мълчеше.
Едва в петия месец, когато вече беше невъзможно да скрие бременността си, Марина се доверява и споделя тайната с родителите си.
Реакцията на майка ѝ беше очаквана: шок, припадък, обвинения и сълзи.
След като се успокои малко, Наталия Василевна каза:
– Води веднага годеника си да поиска ръката ти. Ожени се поне. Аз сватба няма да ви организирам. Щом така си го сътворила, сама ще се оправяш.
Когато Сергей дойде да се запознае с родителите на Марина, под строгите им погледи съвсем се обърка и започна неясно да мънка.
В очите на майка си Марина без усилие виждаше презрението, което тя изпитваше към бъдещия ѝ съпруг.
– Е, къде ще живеете след сватбата? – попита тя студено.
– Ами, можем да живеем при моите родители. Те имат тристаен апартамент. Вярно, там вече живее моят по-голям брат със семейството си – смутено отвърна Сергей.
– Разбираш ли, че Марина още е студентка? Остават ѝ четири години учене! Заплатата ти няма да стигне за съпруга, дете и наем на жилище, нали? – продължи да разпитва Наталия Василевна.
– Не, – призна Сергей.
– Щом е така, можете да живеете у нас. Всички заедно в стаята на Марина.
– Благодаря, – унило промълви младоженецът.
След като Сергей си тръгна, майката дълго укоряваше Марина за грешката ѝ:
– Е, да беше тръгнала с някой нормален, добре. Ама ти! Вечно някак… като при никой друг! Намери си някакъв, прости Господи, и не каза нищо… Няма образование, няма жилище. И изглежда… дори по-нелепо от теб! Живейте тогава тук, възползвайки се от добрината ми!
Майката дори не присъства на церемонията по скромната сватба.
Сватбата се празнуваше в дома на родителите на Сергей, много опростено. След това младоженците заживяха в стаята на Марина под постоянния недоволен поглед и контрол на Наталия Василевна.
Марина можеше да си отдъхне само когато родителите ѝ заминаваха за село при баба ѝ и дядо ѝ за няколко дни.В определения срок се роди здраво момиче, което нарекоха Юлия.
Майчинството за Марина не беше лесно: майка ѝ категорично отказваше да ѝ помага с дъщеря ѝ.
– Нека бащата да гледа дъщеря си! – казваше тя.
Няколко пъти, когато Марина помоли Сергей да се погрижи за дъщеря им, тя го заварваше да гледа телевизия, докато беше заградил дъщеричката им върху леглото с възглавници.
Веднъж, докато Марина готвеше обяд в кухнята, Сергей не беше внимателен и дъщеря им падна от леглото, проплаквайки силно.
За щастие, момиченцето не пострада, но оттогава Марина избягваше да му се доверява за грижите за детето.
В ежедневието Сергей се оказа мързелив и безреден. Понякога, идвайки от работа, той направо си лягаше на леглото с мръсни дрехи, носещи миризма на дизел.
Усещайки неприязънта от страна на родителите на Марина, той постоянно се оплакваше на съпругата си и в крайна сметка предпочете да прекарва по-голямата част от времето извън дома, срещайки се с приятели.
Парите, които Сергей изкарваше, катастрофално не достигаха на Марина дори за памперси за детето.
Често Марина взимаше назаем от приятелките си поне малко, за да купи най-необходимите неща. Естествено, такава ситуация се отразяваше на отношението ѝ към съпруга.
– Мама беше права! Зря се омъжих за него! – скоро сподели Марина на най-добрата си приятелка.
Последната капка, преляла чашата на Марининото търпение, беше открита любовна кореспонденция в телефона на съпруга ѝ.
– Е, Сергей, можеш да не се връщаш от твоите разходки. Видях какви съобщения пишеш на някаква Аничка! – гневно му каза тя.
– Гониш ме? А дъщеря ни без баща ще оставиш?
– Че какво точно ѝ даде ти като баща? Омръзна ми да прося: дрехи ни подаряват безплатно, памперси и храна купувам с помощи… Може би я къпеш, играеш с нея или я приспиваш? Не!
– Все пак съм ѝ баща! А тя, като порасне, всичко ще разбере от мен: как вие с майка ѝ ме изгонихте от дома!
Сергей си тръгна, тряскайки вратата. Пред Марина предстоеше дълъг съдебен процес за развод.
Доброволно издръжка Сергей отказа да плаща.„С твоята алчна майка до дъщеря ми парите ми едва ли ще стигнат. Ще се справиш с минимална издръжка!“
Заплахите си той изпълни, като нарочно си намери работа с минимално заплащане.
На Марина ѝ беше тежко. Майка ѝ ѝ помагаше само с най-необходимото, като казваше:
– За да разбереш какво означава да отглеждаш дете.
Минаха петнадесет години.
През тези години Марина завърши университет, започна да изкарва прилични пари, но така и не успя да подреди личния си живот.
Вината за това беше не само многото ѝ ангажименти и умората, но и фактът, че всички мъже, с които се запознаваше, ѝ се струваха неподходящи за семеен живот. След една болезнена връзка се страхуваше да се довери на някого отново.
Сергей повече не се ожени, предпочитайки да прекарва времето си за собствено удоволствие с многобройни приятели и алкохол.
Заплатата му стана нерегулярна, което доведе до натрупване на огромен дълг за издръжка само след няколко години.
Благодарение на този факт, както и на липсата на интерес към съдбата на дъщеря му, Марина успя чрез съд да му отнеме родителските права, сменяйки фамилията на дъщеря си Юлия на своята моминска.
На порасналата си дъщеря Марина откровено разказа защо тя израства без баща.
През годината, в която Юлия щеше да навърши шестнадесет години, тя получи странно съобщение.
– Знаеш ли, мамо, някакъв Сергей ми писа в социалната мрежа: „Здравей, дъще! В момента съм в болница. Хайде да се видим и поговорим!“
– Да, – като погледна профила на изпращача, отвърна Марина, – това наистина е твоят баща. Искаш ли да се срещнеш с него и да поговорите?
– Не, – спокойно отвърна Юлия. – Той изобщо не се интересуваше от мен през всичките тези години. Късно е. Просто ще го блокирам.
