— Само виж това, — смръщи се Анатолий, — толкова години да мълчиш и да таиш всичко в себе си.
— Върви, — изстреля той след нея. — И предай на брат си — нека дойде сам, ако има нещо да каже. Няма нужда да праща жена си да му върши работата.
— Ние на сватбата си имахме триетажна торта, — за стотен път каза Лариса, разглеждайки снимки на телефона си. — И розичките — всичките ставаха за ядене, от крем. А вие колко етажа имахте, Натали?
Наталия се намръщи, бъркайки изстиналия си чай с лъжичката. Пак същото! Ден не минаваше, без снаха ѝ да не започне да сравнява техните сватби.
— Един етаж, — отговори спокойно тя. — Но пък беше вкусна. Анатолий много я хареса.
— Е, да, — присви устни Лариса. — Доста икономично, изглежда. А роклята ти сигурно също е била… бюджетна?
Наталия дълбоко въздъхна, опитвайки се да овладее раздразнението си. Минаха три месеца от техните сватби — Виктор и Лариса се ожениха в началото на юни, а тя и Анатолий — в края на август.
И през цялото това време ѝ се налагаше да слуша безкрайните закачки и намеци.
Спомни си как Валентина Викторовна — свекърва ѝ — я повика настрана по време на чаеното тържество след венчавката.
— Не ѝ обръщай внимание на Лариса, — прошепна тихо свекърва ѝ, докато оправяше дантелената салфетка на масата. — Тя е от тези хора, за които никога нищо не е достатъчно. Дори със злато да я обсипеш — пак ще намери нещо, на което да се оплаче.
Наталия само кимна в отговор.
Тя вече го беше разбрала сама — по това как Лариса се мръщеше недоволно, оглеждайки подаръците, и как демонстративно се обръщаше, когато поздравяваха младоженците.
А нали в началото всичко беше различно. Когато се запознаха — на сватбата на Виктор и Лариса — тя ѝ се стори мила и дружелюбна. Шегуваше се, прегръщаше Наталия, наричаше я сестричка.
Дори помагаше с организацията на тяхната сватба — препоръчваше фотограф, водещ, ресторант.
Но после нещо се счупи. Може би след като разбра, че Наталия и Анатолий ще имат свой, специален сценарий — не като всички останали.
Може би след като видя техните сватбени снимки — прости, искрени, без претенциозни пози и украси.
— А помниш ли какво ни подариха? — не се спираше Лариса, прелиствайки нататък снимките. — Само пликовете ни бяха четиридесет!
А при вас колко бяха? Трийсет? Двайсет и пет?
— Не съм ги броила, — отсече Наталия, ставайки от масата. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Толя скоро ще се върне от работа, трябва да приготвя вечеря.
— Да, разбира се, — издекламира Лариса с едва прикрита обида. — Върви, върви при твоето златно момченце. Татенцето, любимецът.
Наталия спря на половин крачка. Аха, ето какво било! Значи става въпрос не само за завист около сватбата — тук имало нещо по-дълбоко, нещо семейно.
— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя, обръщайки се.
Лариса присви устни в злобна усмивка:
— А ти уж не знаеш! Витя ми разказа всичко — как Толик от малък го обгрижвали, как татко му разчиствал пътя в живота.
И сега — топла местенце в компанията му уредил, заплата — страхотна. А Витя? Витя всичко сам, абсолютно сам!
— Почакай малко, — Наталия се върна на масата, седна срещу снаха си. — Какво говориш? Какво топло местенце?
Толя три години работеше на строеж, преди да го вземат в офиса. И дори тогава — с пробен срок и минимална заплата.— Е, да, разбира се! — изсумтя Лариса. — А кой го препоръча? Кой замълви дума за него?
— Никой не го е препоръчвал. Сам си събра портфолиото, сам си изпрати автобиографията. Цял месец ходи на интервюта.
Аз всичко това го видях — тогава вече се срещахме.
Лариса се облегна на облегалката на стола и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Ти може и да си видяла, ама каквото е било преди теб, не го знаеш.
Витя, например, разказваше — таткото винаги е подпомагал Толя. И в университета му помогнал да влезе, и с работата…
— Лариса! — Наталия повиши глас. — Какви ги приказваш? Какъв университет?
Толя учеше вечерно, сам плащаше за себе си. Затова и на строежа отиде — за да има пари за учението.
— Ето, това вече не е вярно! — извика триумфално Лариса. — Лъже той! Витя ми разказа…
— Какво ти разказа Витя?
И двете потрепериха изненадано. На вратата на кухнята стоеше Анатолий — изправен, напрегнат, стиснал устните си в тънка линия.
— Толя! — Наталия скочи. — Рано си днес.
— По-рано поисках да си тръгна, — мъжът не откъсваше тежкия си поглед от Лариса. — Та какво разказва брат ми за мен? Любопитно ми е да чуя.
Лариса пребледня, огледа се панически.
— Нищо особено… — промърмори тя, хващайки чантата си. — Май ще си тръгвам. Късно е вече.
— Остани още малко, — каза сухо Анатолий и препречи изхода. — Щом започна, довърши. Какво там е говорил Витя за университета? За работата?
— Толя, стига, — прошепна Наталия, докосвайки рамото му. — Пусни я.
Но мъжът като че ли не я чу. Надвеси се над свитата Лариса, произнасяйки отчетливо думите:
— Значи, татко ми помагал? Почиствал пътя пред мен?
А това, че четири години нощем разтоварвах вагони — това какво е, някакъв каприз?
А строежът — и той ли е „татковата протекция“? Може би и дипломата ми той е писал?
— Аз… нямах това предвид, — заекна Лариса, отстъпвайки към стената. — Просто Витя каза…
— Ах, Витя каза! — Анатолий се засмя саркастично. — Разбира се! Братчето винаги говори „правата истина“!
Само че нещо не си спомням той да го е казвал на мен в очите. Все зад гърба, все през жените си…
— Толя! — обади се Наталия остро. — Недей така. Виждаш, че това са глупости, клюки.
Мъжът бавно издиша, разхлаби юмруците си. Направи крачка назад, освобождавайки изхода за Лариса.
— Върви, — заяви той зад нея. — И кажи на брат си — ако има какво да ми казва, да дойде сам. Няма нужда да праща жена си вместо себе си.Входната врата хлопна. Анатолий тежко седна на стола, обхвана главата си с ръце.
— От кога е това? — попита той с дрезгав глас. — От кога брат ми ме облива с кал?
Наталия седна до него, нежно го потупа по гърба.
— Ами, как да ти кажа… От есента, може би. Лариса все намекваше, че на нас ни е по-лесно. А после… и изобщо…
— Какво „изобщо“?
— Ами… започна да сравнява сватбите. Че тяхната била по-богата, по-пищна. А ние, видиш ли, икономисвахме.
Анатолий вдигна глава и се усмихна горчиво:
— А това, че сами спестявахме за сватбата, с труд си изкарвахме парите — за такова нещо не ѝ идва на ум, нали? Само лъскавата обвивка, тази показност…
Той се замълча, вперил поглед в една точка. Наталия физически усещаше как в него всичко кипи от обида и гняв.
— Това е да не повярваш, — продължи Анатолий сериозно, — години наред да мълчи и да трупа в себе си. И на всичкото отгоре настройва Лариса.
Баща ни никога в живота не е предпочитал един от нас.
***
На тридесет и първи декември пухкав сняг беше покрил селото с бял воал. Наталия стоеше на прозореца, оглеждайки причудливите шарки върху стъклото, а душата ѝ не намираше покой.
След историята в кухнята Анатолий така и не беше говорил с брат си — все отлагаше, чакаше подходящ момент.
И ето, че сега ще се срещнат тук, на празничната трапеза.
— Наташенка, помогни ми със салатите — повика я Валентина Викторовна, шумейки с посудата в кухнята. — Лара и Витя се бавят. Обещаха да дойдат до три.
— Да, веднага, мамо.
Това „мамо“ слезе леко от устните ѝ — за половин година брак Наталия беше свикнала да нарича свекървата си така.
Тя ѝ се отнасяше добродушно, без онази подозрителност, която прозираше във всяка дума на Лариса.
Тъкмо приключваха с приготовленията, когато на двора се чу мотор.
Анатолий, който помагаше на баща си да украсяват елхата, замръзна със сребриста шишарка в ръце.
Наталия физически почувства как раменете му се напрегнаха.
— Пристигнаха! — плясна с ръце Валентина Викторовна. — Артьом, посрещни децата!
Виктор влезе пръв — покрит със сняг, намръщен. След него, загърната в норково палто, се промъкна Лариса.
Поздрави през зъби и хвърли бърз поглед към наредената маса.
— О, как ви е тук… скромничко — проточи тя, докато сваляше палтото. — А ние си резервирахме маса в ресторант. За първи януари.
Валентина Викторовна потръпна, но замълча. А Артьом Борисович сбърчи вежди:— Това как да го разбирам? Най-накрая се събрахме цялото семейство, а вие по ресторантите?
— И какво от това? — Виктор изведнъж се разпали. — Имаме право! Ние вече сме градски, не като някои…
— Витя! — сряза го майка му. — Какво започна пак?
Но Виктор вече беше започнал. Той огледа събралите се и спря погледа си на брат си:
— Какво съм започнал? Истината казвам! Ето го Толя, целият в бяло – служебен апартамент си има, бонуси му раздават.
А аз, значи, просто някакъв дребен чиновник, живея под наем.
Несправедливо е, нали, тате?
Анатолий бавно остави шишарката на масата. В стаята настъпи звънлива тишина.
— Ти за какво говориш? — тихо попита бащата, като направи крачка към големия си син.
— А ти не знаеш ли? — Виктор криво се усмихна. — Цял живот си го поддържал, проправял му пътя. Мислиш, че не съм виждал? Не съм разбирал?
— Млъкни! — изведнъж изрева Артем Борисович, удряйки с юмрук по масата. — Как смееш! Аз…
— А, разбира се! — Виктор вече крещеше с все сила. — А кой му наемаше частни учители? Кой го бутна в института…
— Аз сам си плащах! — избухна Анатолий. — Сам, чуваш ли? Работех на три места, за да ми стигат за обучение! А ти… ти си просто мързеливец!
— Момчета, стига вече! — възкликна Валентина Викторовна. — Вижте, празник е, а?
Но братята вече не слушаха. Те стояха един срещу друг, червени, объркани, готови всеки момент да се хванат за гушите.
— Мързеливец? — задъха се Виктор. — Как можа да…
— Ами така! — Анатолий направи крачка към брат си. — Мислиш ли, че не знам как си се уредил на работа? Три места смени, а накрая от всяко те изгониха!
— Достатъчно! — Артем Борисович застана между синовете. — Ти, Витя, цял живот завиждаш на брат си.
А на какво да му завиждаш? Че още от четиринадесетгодишен се блъска?
Че нощем учеше от учебници, докато ти се моташе по дискотеки?
Виктор отстъпи назад, сякаш беше ударен:
— Тате, ти какво…
— Какво? — отсече бащата. — Мислеше, че нищо не виждам?
Но истината, синко, е като треска – колкото по-дълбоко се забива, толкова повече боли, докато я извадиш.
Лариса, която досега мълчаливо наблюдаваше караницата, се размърда неспокойно:
— Това пък как трябва да го разбираме?
— А ти мълчи! — прекъсна я Артем Борисович. — Ще се оправим и без теб.Ето какво ще ви кажа — или спирайте тази гнусна караница, или напускайте дома ми.
Виктор пребледня, стисна устни. Обърна се и тръгна към закачалката.
— Лара, тръгваме. Нямаме повече място тук.
— Викторе! — застена Валентина Викторовна. — Сине мой!
Но той вече вървеше към изхода. След него тихо заприпка Лариса.
— Е, вървете си! — извика след тях Артьом Борисович. — А ти, Наташка, браво.
Наталия, която през цялото време стоеше в ъгъла – като вцепенена, потрепна. А свекърът изведнъж се усмихна — криво, тъжно:
— Ти, дъще, си най-умната от всички. Мълча, не се месеше. И правилно — това са си нашите, семейни свади. Старинни дори.
Входната врата се хлопна — Виктор и Лариса си тръгнаха.
— Ето така празнувахме… — въздъхна Артьом Борисович.
Наталия внимателно се приближи до мъжа си, докосна го по рамото.
Той потрепна, обърна се — и тя видя такава тъга, такава дълбока болка в очите му, че сърцето ѝ се сви.
***
По-късно, вече у дома, Наталия размишляваше колко странен е животът.
Какво, на пръв поглед, са родни братя, една кръв. А ето — не успяха да запазят близостта, не превъзмогнаха завистта, обидите, недоизказаните думи.
Гледаше спящия си съпруг — дори сънувайки, беше намръщен, с бръчка между веждите — и си мислеше: може би е за добро?
Може би тази буря беше нужна, за да се проясни всичко? За да може всеки да определи – кой е и къде му е мястото в това семейство?
Времето ще покаже. А дотогава трябва просто да живеят напред – да обичат, да подкрепят, да вярват в по-доброто.
И може би, някой ден, тази рана ще заздравее.
Не веднага, не скоро – но рано или късно ще се излекува. Защото те, все пак, са родни хора.
