„Помисли добре, моля те, преди да се разведеш. Може би не е чак толкова зле?“
– Не! Не това! – изтръгна се от Олга.
– За какво говориш? – попита объркано майка ѝ.
Оля осъзна, че за пръв път изрича това, което ѝ се въртеше на езика, и затова майка ѝ просто застина от изненада.
– Мамо… Исках да кажа, че трябва да помислиш, сериозно да помислиш, преди да вземеш такова решение. Може би не е чак толкова зле…
– Какво, ти на негова страна ли си?! – удиви се Любов Петровна. – Защитаваш го?!
– Време е, мамо, извинявай, трябва да тръгвам, ще се чуем вечерта – Оля бързо приключи разговора и сложи телефона на масата. После закри лицето си с ръце и дълго стоя така.
„Нима всичко започва отново? Няма да издържа… и той също няма да издържи, явно. И ето, скоро на спокойния ми живот ще дойде край. А и няма какво да ѝ кажа. Тя само иска да е за добро! Не осъзнава, че с това натрапчиво желание руши всичко около себе си…“
Любов Петровна беше просто идеалната майка. Тя се грижеше за Олга и буквално живееше нейния живот. Още от най-ранното ѝ детство, от времето, когато бащата ги изостави и замина при друго семейство.
Любов Петровна не му прости. Дори след развода тя дълго му звънеше и „късаше нервите“ на бащата на Олга – Леонид. Естествено, жената беше шокирана от предателството на съпруга си и от ужасяващата перспектива да отглежда сама дъщеря си, затова и „изпускаше напрежението“ по този начин.
Но напразно се тревожеше за това как ще се развият отношенията с бившия ѝ съпруг занапред. В нейното въображение Леонид трябваше да моли за срещи с детето си, а тя вече се беше подготвила да му се подиграва обилно за това. Всичко бе внимателно планирано. Но не. Леонид категорично се отказа и от нея, и от дъщеря си. Плащаше издръжка, но не проявяваше никакво желание да общува. Така лиши Любов Петровна от сериозни лостове за натиск върху него.
Жената дори се консултираше с адвокат по този въпрос и разбра, че не може насила да накара баща да се вижда с детето си. Тогава Любов Петровна замисли да му отнеме родителските права в отговор. Подготвена с информацията, получена от адвоката, тя знаеше, че издръжката ще трябва да се плаща така или иначе, докато Олга не навърши осемнадесет години. Но същият този адвокат заяви, че за отнемане на родителските права са необходими сериозни основания – съдът разглежда подобни случаи строго индивидуално и обръща внимание на всякакви подробности. Освен това… за да бъде лишен от родителски права, освен нежеланието да се общува с детето и липсата на дори косвено участие в живота му, трябваше и да не изплаща издръжка, която Леонид редовно плащаше.
Затова известно време тя заплашваше бившия си съпруг по телефона, но после спря, защото Леонид не само че се премести в друг град със своето ново семейство, но и си смени телефонния номер…
Любов Петровна изцяло се съсредоточи върху дъщеря си. Тя се превърна в целия ѝ свят. Жената не направи никакви усилия да подреди личния си живот и всеотдайно се занимаваше с възпитанието на Олга.Отстрани отношения им изглеждаха просто идеални. Само че майчината грижа задушаваше Олга. Майка ѝ решаваше вместо нея какво да пие и какво да яде, буквално я хранеше с лъжичка чак до тийнейджърските ѝ години.
А после майка ѝ продължи да решава вместо нея буквално всичко, дори до избора на бельо, което да носи. Тя ѝ купуваше най-доброто и най-скъпото, включително комплекти бельо. А след това, когато Олга тръгваше някъде, двете заедно обсъждаха какво с какво да носи, дълго мериха и проверяваха. Това можеше да продължи с часове. Макар че по-скоро не беше обсъждане. Майка ѝ настояваше със строг тон, че този син комплект не подхожда, а черният е по-добър избор. После се оказваше, че кройката не е подходяща и трябва да изберат друг. Чорапогащникът също не беше правилния цвят и майка ѝ настояваше да добавят шал…
— Мамо, просто отивам с момичетата на кино! Какво значение има какво бельо нося?! Там е тъмно! И под дрехите всичко така или иначе не се вижда!
— Олга! — строго казваше майката. — За една жена всяка дреболия има значение. Свиквай. Вече си голямо момиче и трябва да се научиш да разбираш такива неща. Нима не виждаш сама, че тук това стърчи? Значи трябва да се преоблечеш.
— Мамоо… — Олга за стотен път извърташе поглед към тавана. Вече закъсняваше, а приятелките ѝ не спираха да ѝ пишат съобщения.
— Аз всичко правя, за да е по-добре. Един ден, когато вече мен няма да ме има… тогава… тогава… — Любов Петровна започваше леко да подсмърча. А Олга в такива моменти винаги се чувстваше ужасно виновна. Ставаше ѝ неудобно, че е докарала майка си до сълзи…
Ситуацията се усложняваше от факта, че Олга много обичаше майка си. И ѝ беше благодарна за всичко. Иначе как? Любов Петровна неведнъж ѝ беше описвала с ярки краски цялата болка и ужас, които е преживяла, когато е останала сама с малко дете на ръце, без никаква помощ. Майката на Любов Петровна вече не била сред живите по онова време, баща ѝ пък си беше отишъл още по-рано… И всичко се наложило тя да преодолее сама, с много усилия. Но успяла да премине през всички трудности и изпитания, за което наградата ѝ била една прекрасна, умна, възпитана дъщеря с отлични маниери — истинска дама.
— Чака те блестящо бъдеще! Виждам те само в най-изисканото общество и никъде другаде. Ще трябва да си избереш съпруг с изключително внимание. Не съм те отгледала с толкова любов и грижа, за да те дадем на първия срещнат несериозник. А те ще се появят! Ще се появят, ще видиш. Скоро ще се натрупат около теб като пчели на мед. А ние — Любов Петровна направи небрежен жест с ръка, сякаш размятваше бъдещите ѝ неподходящи кандидати — ще ги разкараме като прах.
— Мамо, на петнадесет съм… Още съм ученичка, — плахо възразяваше дъщерята.
— Първо, не си на петнадесет, а почти на шестнадесет. И второ, за такова нещо никога не е нито рано, нито късно. Преди хората подготвяха браковете на децата си много преди те да навършат пълнолетие, а понякога сключваха договори още преди децата да се родят, според това какъв ще е полът им: дъщеря или син…
— Мамо, остави сега разказите за времето на динозаврите! Това е Средновековието! Древност! Днес никой не мисли така. А и аз нямам нито зестра, нито земя, нито семеен бизнес, за да правим такива планове! — разсъждаваше Олга, сякаш беше истински възрастна.
— Откъде си научила такива неща? — мърмореше майката и свиваше устни от обида. — Още си малка, за да спориш с мен!
— Хем съм малка, хем вече съм голяма. Реши се, мамо, — с добронамерен упрек отговаряше дъщерята.
— Ех, глупачето ми, ти още не разбираш! Затова и майка ти се старае, грижи се за теб. Поне да беше благодарна! Макар че, както се казва, не навсякъде можеш да сложиш сламка, но аз ти обещавам, доче, обещавам, че ще направя всичко по силите си. И докато съм жива… аз ще… ще…— Мамо! Ето пак започваш! — рече Оля с въздишка, размахвайки ръце, и прегърна Людмила Петровна. Тя забеляза, че майка ѝ отново се разплаква и нищо не можеше да направи. Усещаше се отново виновна.
–
Как Людмила Петровна се беше сдобила с мъж, Оля дори не можеше да си представи. Но един ден той се появи. Очевидно причината за това беше, че Оля вече живееше в студентско общежитие и учеше в престижен университет, в който беше приета на държавна издръжка. Университетът бе избран от самата Людмила Петровна. Според нея, това място би позволило на Оля да създаде „полезни връзки“.
— А ако имаш късмет, може и да се омъжиш! Това е точното място, където “обитават” солидни женихи — подхвърли Людмила Петровна с подмигване към дъщеря си.
Но Оля беше категорична и сериозна.
— Никакви женихи, докато не завърша! — заяви тя. — Не съм учила нощем, не съм преодолявала този огромен конкурс, за да се омъжа и зарежа всичко просто така!
— Оля!!! — възкликна Людмила Петровна, видимо шокирана. — Незабавно спри да говориш така! Чуваш ли ме?! Незабавно! Там са съвсем различни хора. Висшето общество. Внимавай как говориш!
— Добре, добре, както кажеш — примирително отговори Оля. Изглежда, през годините беше изградила имунитет към свръхгрижите на майка си. Но въпреки това, ѝ беше трудно. Някъде беше прочела, че този вид грижи се наричат агресивни. И като обект на такива грижи, беше напълно убедена, че е така. Агресия от страна на майка ѝ имаше, и то много. Просто Людмила Петровна не го осъзнаваше.
Обаче, докато гонеше светлото бъдеще на дъщеря си, Людмила Петровна забрави, че може да остане сама. И точно това стана, когато Оля се премести в общежитието. Първоначално Людмила често ѝ се обаждаше, а след това…
— Оля, ела уикенда, чака те страхотна новина! — каза един ден майка ѝ по телефона.
— Надявам се, че всичко е наред — като че ли се усъмни Оля.
— Чудесно е! Омъжвам се!
Оля буквално се строполи на леглото си, защото краката ѝ се подкосиха. „Е, това наистина е новина — мислеше си тя. — Наистина страхотна! А защо не? Мама е красива, млада, защо да не се омъжи? Просто никога не съм мислила за това…“
Съквартирантката ѝ от общежитието направи учудено изражение и широко отворени очи, но Оля махна с ръка, сякаш казваше, че всичко е наред…— Ще дойдеш, ще се запознаеш с Филип. Той е невероятен! — продължи Люба Петровна и въртна очи от възхищение. Но Оля, разбира се, не видя това.
— Не се съмнявам — отговори дъщерята, — нали ти си го избрала!
Майката се разсмя щастливо в отговор.
След два месеца вдигнаха сватба. Оля беше в трети курс, когато Филип (красив, представителен мъж, малко по-възрастен от майка ѝ) се премести да живее при Люба Петровна.
Той имаше големи деца: дъщеря и син, които всички заедно живееха с него в един голям четиристаен апартамент. Живееха доста задружно, което неслабо изненада Оля. Обикновено за такава съвместно живот разказват различни ужаси. Дъщерята на Филип очакваше дете и скоро там „щеше да стане още по-весело“, както казваше Люба Петровна.
Тогава за Оля настъпи истинско щастие. Разговорите с майка ѝ започнаха все повече да приличат на обикновени отговорности: здравей, как си, чао. Майка ѝ спря да я разпитва постоянно за всичко: какво е закусила и обядвала, какво е облякла, каква прическа си е направила, как вървят нещата в университета, кога е първият ѝ изпит, как другите се справят и какви оценки получават. Кой е скъсан и кой ще се явява отново. Изслушвайки отговорите на дъщеря си, майката се усмихваше. Представяше си, че Оля е много по-умна и успешна от другите, защото вървеше към червена диплома. А онези… Не напразно беше отделила толкова време за момичето, о, не напразно!
От мига, в който Люба Петровна се омъжи, Оля си отдъхна. И, сякаш с магическа пръчка, веднага се появи и годеник за нея. От онези, които биха се харесали на майка ѝ. А може би и не… Кой знае? Оля се чудеше и не смееше да ѝ разкаже за него. Страхуваше се да не развали всичко.
Но при последния им телефонен разговор майка ѝ заяви, че най-важното в живота е любовта и щастието. А не парите, общественият статус или други неща, които до скоро беше смятала за първостепенни. Това доста изненада Оля.
— Любовта и здравето не могат да се купят, дъще… Искам да си щастлива.
— Мамо… Мамо, обичам те — каза Оля, бършейки сълза от лицето си. Тя все още не смееше да ѝ разкаже за годеника си.
***
— Развеждам се! Омръзна ми! Досадник. Каквото и да кажа, все не е така! Каквото и да направя, пак не било правилно! Не съм крепостна! Свободна жена съм и имам право да живея както поискам, а той ми диктува в моя дом!
Люба Петровна позвъни на Оля рано сутринта. Тя знаеше, че дъщеря ѝ вече е станала и се готви за университета.
— Какво се случи? — попита Оля, стараейки се едновременно да говори и да се гримира.– Ама стига вече! – ядосано изрече майката. – Чашата на търпението ми не е бездънна! Ние само искахме да купим завеси за хола. А той започна да спори с мен. И то направо в магазина! Вика, доказва си неговото. Такъв срам! Хората ни гледат и слушат. Тези не ставали, защото щяло да бъде тъмно, другите били скъпи! Представяш ли си, започна да ме ограничава в разходите! Аз също работя, мога да си позволя да ходя в салона за красота. А той! Той заяви, че „можеш да си пилнеш ноктите и у дома“. Скъперник! Как не съм видяла, че е такъв?!
– Мамо, нямам време. Закъснявам за университета, хайде да си поговорим утре, става ли? – пледира Оля. – Само те моля, помисли преди да се развеждаш, може нещата да не са чак толкова зле…
– Всичко е точно толкова зле! Завесите не са единичен случай. Ние непрекъснато се караме! – отвърна майката и приключи разговора.
Оля седна и дълго стоя, прикрила лице с ръце. Реши да не ходи на първата лекция – щеше да има изпит, който тя вече беше взела, и можеше да не присъства. До обаждането от майка си все още планираше да се яви, но сега ѝ се въртеше всичко в главата. Замисли се, че майка ѝ вероятно е срещнала в лицето на Филип своя „огледален образ“ и е осъзнала това едва сега. Той с времето явно бе добил смелост и започнал да ѝ противоречи. А майка ѝ не обичаше това. Най-тъжното беше, че ако мама се разведе с Филип, отново щеше да насочи цялата си енергия към нея. А Оля дори не беше успяла да я запознае с годеника си… Боже! И той, разбира се, нямаше да ѝ хареса. Майка ѝ щеше да намери начин да разруши и тази връзка, защото тя винаги знае по-добре за другите. Оставаше само един изход…
***
Любов Петровна се разведе с Филип, който, ругаейки и проклинайки, се върна в града по постоянен адрес. Там вече беше роден внукът му и неговата помощ беше повече от желана.
Любов Петровна, точно както Оля предполагаше, веднага насочи неуморната си грижа към дъщеря си. Но Оля тъкмо беше завършила университета и съобщи:
– Мамо, заминавам. Имам добри перспективи, но в друг град. Далеч. Седемстотин километра оттук. И още нещо. Омъжвам се. Не идвайте, това е много далеч. Решихме да подпишем там. Годеникът ми, Володя, е оттам. Там е цялото му семейство. Какво?! Не. Те не са много богати, но… Мамооо, обичаме се…
***
– Е, как може така?! – разсъждаваше Любов Петровна под носа си. – Откъде толкова черна неблагодарност? Отглеждаш, влагаш душа, а тя махна с опашката и вече я нямаше! Какъв е този годеник? Защо толкова далече? Защо не е богат? Ах, Олка! Исках най-доброто за нея…
